Когато това свърши, старецът представи на Савата новите учители и му каза горещото им желание да се присъединят към народните дела. И ги препоръча — не разказа подробно, ала спомена, че познава бащата на Греков като най-личен български родолюбец. Очите на Сава Райнов светнаха — да, делото се нуждаело от свежи сили и ентусиасти!
Тогава Бяно се оттегли — не искаше да пречи на разговора им.
6.
… И пак се сблъскаха с познатата мъчнотия. Михаил Икономов се върна от далечния си „сефер“ и по собствените му думи бе донесъл „извънредно важни новини, чути от устата на самия Любен Каравелов“, за тях следваше да се съберат, пък нямаше къде — властта се бе разшавала, шпионите й слухтяха навред, та никак не беше лесно да се осъществи едно събрание на комитета. Разбира се, на него нямаше да присъствува ученикът Добри П. Минков, спътникът на Икономов, ала и без младия Добри трябваше да се търси място поне за седем-осем души. Някой предложи пак да приложат старата уйдурма — да набедят някого, че е именник, — ала го отхвърлиха, краят на август не е време за именни дни. Друг подхвърли идеята да устроят още един неделен „зияфет“ посред сергията на Бяно Силдаров, но и това не се възприе — зачестяването на едни и същи „зияфети“ далеч от хорските уши щеше да изглежда подозрително.
Още се лутаха и умуваха, когато един от най-„пресните“ членове на комитета — Михаил Греков — се нагърби той да осигури място за събранието. И не само се нагърби, но и наистина го осигури. Там, където никому не бе дошло на ум да опита — в дома на Добри Чинтулов. Както по-късно се разбра от него, в последно време между двамата учители се бяха установили твърде сърдечни връзки, в които Греков неведнъж имал случай да се увери в безрезервния патриотизъм на Чинтулов. Сега той, Греков, внимателно посветил по-възрастния си колега в съществуването и целите на комитета, помолил го да съдействува и като част на това съдействие — да предостави дома си за събранието. Старият учител пожелал да остане настрана от пряката революционна дейност (извинил се с възрастта си, с доста понатрупаните си килограми и с все по-влошаващото си зрение), но съдействие и гостоприемство на комитетските дейци обещал без каквито и да са уговорки. И за начало предложил да се съберат същата вечер в дома му.
Така и направиха. Изчакаха нощта да изпълзи из пазвите на Балкана и плътно да обгърне Сливен и по различни улици запристигаха в дома на прочутия поет и учител. Той лично ги посрещна и ги настани в собата с предварително затъмнени прозорци, по-късно съпругата му — дълголика и много бледа жена, сякаш без капчица кръв в лицето — им поднесе по чаша чай, ала и двамата останаха някъде другаде из къщата, не се мяркаха между тях по времена събранието.200
В приветливата стая на стария учител се събраха осмина. И без много-много предисловия и подкани разговорът бе подет от онзи, който почти цялото лято се бе лутал по пътищата на Добруджа и Влашко, за да им донесе новините.
МИХАИЛ ИКОНОМОВ: — Ще започна като османлиите, братя — от по-маловажното. Можете ли да познаете двоицата наши членове-основатели, от които ви нося поздрав и пожелание за плодотворна дейност? За единия може и да се сетите — Сава Геренов, който бе на почивка при баща си във Варна.201 Но за другия залагам ока кръв, че няма да се сетите.
ТАНЮ СТОЯНОВ: — Хайде, даскале, кажи го, че да караме нататък. Зер не ни е до приказки, имаме по-важна работа.
ИКОНОМОВ: — За комитетската работа ние си говорим, че е като примка, що сами сме си метнали на шията. Ала мене и младия Добри Минков тя спаси от явна беда. След Хаджиоглу Пазарджик202 се присъединихме към един пъстър керван на север — повече турци, по-малко българи и чат-пат по някой евреин или чужденец. И не щеш ли, от една горичка наизскачаха неколцина мъжаги с пушка в ръце: „Дуур!… Силяхларънъзъ̀ атън!…“203 и така нататък. Спряхме ние и, защо да крия, бая̀ се уплашихме. И на един наш страх — два на турците. И то затъ̀ имаше защо — насреща ни не бяха клас ученици, излязъл да лови пеперуди, а хайдути. И войводата им едно таквоз страшилище — като те погледне с кръвнишките си очи и забравяш името си. Да, ала този път се случи точно обратното: погледна ме и не аз, а той се разтрепера, разпери ръце и се хвърли да ме прегръща. Знаете ли кой се оказа той, братя? — Наш Стоил, Стоил Вучков от Инджекьой, дето преди три години ни го препоръча поп Юрдан поп Димитров. Да, същият Стоил! Дотегнало му да слугува като овчар и на разни катили икрам да прави, събрал тази пролет малка дружина и подхванал „лявото“. Главно убежище му била гората Батовата, а царството му — навред между Варна, Провадия, Хаджиоглу Пазарджик и нагоре чак до устието на Дунава.
200
Че Добри Чинтулов е бил посветен в работата на комитета, макар и без да е бил негов член, и че неведнъж е предоставял дома си за сбирките му, дори когато в тях са участвували и хора от селата, чието гостуване той трудно би могъл да обясни на властта, има изрично свидетелство от Михаил Греков (в обширния очерк: Поетът Добри Петров Чинтулов. В: Юбилеен сборник на…, стр. 142–143), включително за времето, когато самият Греков е бил председател на комитета. Неизвестно защо на този важен факт не е обърнато внимание от по-късните биографи на поета.