ТОПАЛОВ (полугласно): — Ето я пак поезията…
ИКОНОМОВ (преструвайки се, че не е чул подмятането): — Стъкмени са малко по-другояче отношенията със съседните християнски народи, ала иначе всеки работник, от върха до основата, ще намери там, каквото революцията изисква от него. Устройство, длъжности, пари, оръжия, наказания — нищо не е изпуснато.
УЗУНОВ: — И все пак…
ИКОНОМОВ (сопнато): — Е хайде де! Имайте търпение до утре — ще си получите Програмата и Устава и ще можете да ги изучите от кора до кора.
БЯЛ ДИМИТЪР: — Аз не разбирам едно. Мигар цели пет дена са били нужни на делегатите, за да преразкажат неща, които се знаят от години?
КЕЛОВ: — Правилна забележка. Ако беше само за преразказ, Апостола нямаше да говори за Общото събрание като за най-най-важно дело!
ИКОНОМОВ: — От важните неща има още само едно, но то е извън Устава — избран е нов Централен комитет. Може само да сбъркам или пропусна някого, но за главно лице (тъй е наречен, а не председател), са избрали Любена Каравелов. Негов заместник — Кирияк Цанков. Секретар е Олимпий Панов, а касиер — Ценович. А двамина са само членове, и двамата сливналии — Панайот Хитов и Васил Левски.
ТОПАЛОВ: — Е, ти на бърза ръка обяви и Левски за сливналия…
ИКОНОМОВ: — Абе поне е бил сливенски делегат на събранието.
РАЙНОВ (тихо): — Слава Богу, значи са се изгладили търканията между Дякона и Панайот Хитов…
ИКОНОМОВ: — Другото го разбрах някак си помежду думите на господина Каравелова. И може би то е, поради което Апостола с такава тежест говореше за събранието. Общото събрание е оправило някои грапавини, които преди са били между най-първите ни водачи. Имаше ги, не сме кьорави. За Левски знаете — той ратува да се подготвим със собствени сили за битка срещу полумесеца, пък подаде ли ни някой ръка за помощ — добре е дошъл. Други обаче си знаят посвоему. И постарому. Някои например теглят към дуализма — сиреч султанът да ни припознае като народност, но той да си остане цар на уж автономната България…
ТОПАЛОВ: — Как бе? Има ли ги още тия? Не ги ли отнесе мътният още преди десетина години?
ИКОНОМОВ: — Спотайвали са се и пак се спотайват, ала в душите си не са се разделили с предателската си идея. Други пък все си живеят с мисълта за четите, както го е проповядвал великанът Раковски, и не виждат смисъл в създаването на мрежа от комитети, които да събудят и подготвят народа за всеобщо въстание. Има и едни съвсем бамбашка — страх ме е да го река, ама май и господин Каравелов е от тях, — на които в ума е само едно: да правим ортаклък със Сърбия, Дунавска федерация да сме градили с нея, тоест да сменим едната робия с друга.
ТАНЮ СТОЯНОВ: — Стига, даскале, наслушах се на хорски глупости. Аз признавам само едного — Дякона Левски. Каквото той реши — това ще бъде. Край!
ГРЕКОВ: — Че има ли някой тук, който да не мисли по този начин?
РАЙНОВ: — Няма! Всички сме като един зад Левски.
ИКОНОМОВ: — Слава Богу, той е съумял без крясъци и удари по масата да наложи своя възглед и на целия БеРеЦеКа. Нещо повече. Взел е от БеРеЦеКа пълномощно, което му дава право да представлява БеРеЦеКа в Българско, да решава от негово име и да гради от негово име.
БЯЛ ДИМИТЪР (изкисква се): — Че какво по-хубаво от туй? Ами че така Левски и БеРеЦеКа се сливат в едно: той ще решава и действува, пък ония в Букурещ нека да си пушат наргилетата, да си умуват и… да одобряват стореното от него.
ТОПАЛОВ: — Не говори така за букурещките дейци, адаш! Нямаш право да ги очерняш. Такива мъже като Каравелов, Панайот войвода или Гълъб206 не са заслужили твоя подбив. Бил съм там и ги познавам лично — хора достойни за уважение са!
ИКОНОМОВ (подкрепя го енергично): — Имало и други, с които България трябвало да се гордее, тъй рече господин Каравелов. Изреди ми до една дузина имена, ама аз запомних само Марин поп Луканов из Ловеч, Никола, сина на светицата баба Тонка от Русчук, друг русчуклия с мъчното име Иларион Драгостинов, пред учеността и душевната красота на когото всички сме били като малачета, Данаил Попов от Турну Магурели…
РАЙНОВ (прекъсва го): — А, зная го! Че това е Азис Рушидооглу, през когото минава цялата поща на Левски.
КЕЛОВ: — Ще рече — фотографинът е прав, не е било позволено да се говори за букурещките дейци с подигравка, като за български агалари и дембели. (Иронично:) Не е за вярване, ала в този случай негово сархошко превъзходителство наистина е прав.