Димитър Топалов понечи да скочи със стиснати юмруци към него, обаче Атанас Узунов го улови за рамото и го задържа.
УЗУНОВ: — Най-млад съм тука, но ще ви река тъй: срамота е, когато в Букурещ са се решавали съдбините на България, ние тук да остроумничим и се заяждаме, да вдигаме един срещу друг пестници. Да работим и чрез работата си да се покажем достойни за делото и за водачите ни, такова е моето предложение.
РАЙНОВ: — Напълно се присъединявам към нашия млад събрат. Само че ще внеса едно уточнение. Нека всеки от нас получи Устава и го изяде от първата до последната буква, пък тогава при едно ново събиране да изясним сами за себе си каква точно работа се изисква от нас. Някакви възражения?
ТАНЮ СТОЯНОВ (буйно и остро): — Да, аз възразявам! Не срещу разучаването на Устава или против следващото ни събиране. Не! Ала недоумявам как така ви дава сърце да претупвате нещата, братя! Не чувате ли — свободата вече хлопа на портите ни. Идва, братя, идва!… Предлагам да станем на крака и с кръстен знак да я призовем по-скоро да залее с благодатта си и Сливен, и цяла България.
УЗУНОВ (докато всички се изправят): — И да й заявим, че сме готови до един да се пренесем в жертва в нейно име!
Изправиха се и с благоговение се прекръстиха.
РАЙНОВ: — А сега предлагам да не додяваме повече на нашите любезни домакини. Стига им, че така драговолно поеха опасността, като ни дадоха подслон за събранието.
Домакините седяха един срещу друг в една съседна стая с празни чаени чаши до всеки един от двамата. Поне външно с нищо не издаваха да са били със сърца, свити от страх пред опасността.
Членовете на комитета се сбогуваха с тях и по един, по двама изчезнаха в топлата лятна нощ.
7.
Колко превратни са понякога в природата причините за радост или скръб! Духне например внезапно онзи априлски вятър, свежият и налудничавият, като гигантска метла запокити нанякъде розовите и белите цветчета на овошките, та дърветата за един ден загубват пролетната си красота и изглеждат ошмулени и тъжни, пък всъщност с неговите пориви е пренесен живителният прашец и те са се оплодили, за да донесат след три-четири месеца чуден берекет. Или обратното. След дълга суша рукнат майските дъждове и всеки издумва в радост благодарствени думи към Всевишния, а сетне се окаже, че порои са били това, които са отнесли и тлъстопочвената земя, и семената, хвърлени с надежда в нея, а не онзи дъждец, дето всяка капка била жълтица…
Каквото е с природата, бива и с човеците. Същото преживяха и сливналии през ранната есен на тази паметна 1872 година.
Пристигна тук вест, че на 16 септември патриаршията във Фенер решила за последен път да покаже отровните си зъби и с възможните най-големи салтанати прогласила схизма207 на току-що възкръсналата от петвековните пепелища българска църква. Можеше да се очаква (и то положително е било очаквано във Фенер), че подобна новина ще потисне в небивал гнет и града под Сините камъни, и изобщо цяло Българско, че християните по тия места ще захванат да си посипват главите с пепел, ала то стана точно обратното — сливналии (пък и не само сливналии) възликуваха и започнаха да се поздравяват за схизмата като на най-личен празник. „Слава на Бога и пресветите отци, веднъж завинаги се отърваваме от гърчулята“ — такива или подобни думи можеха да се чуят от устата на деветдесет и девет от всеки сто българи.
Мина, не мина седмица и от запад, откъм Софийско, дойде отначало мълва, а сетне и сигурно сведение за което следваше да се мисли, че ще предизвика възторга на всеки българин, посветен в Делото — нейде по теснините на Арабаконак Димитър Общи обрал султанската хазна. Наглед ще се запиташ: как да няма възторг, щом само с един-едничък майсторски удар е завладяна толкова пара̀ за утрешната революция, колкото за години не може да се събере с вноски според Устава или със силом изтръгнати помощи от чорбаджиите. Да, но никакъв възторг не последва. Напротив — униние и покруса изпълниха сърцата на народните дейци. Защото инстинкта за оцеляване и за оценяване „разумно-неразумно“ в робството те бяха получили още с млякото от бозките на майките си. Знаеха също, че днешната Турция не е онази от времето на Индже Стоян или на Димитър Калъчлията, когато ще отмъкнеш хазната, пък агаларите ще пратят някоя и друга потеря подире ти и ще си седнат на задниците; сега Турция разполагаше с многобройна тайна полиция и опитни, и изпраксани в занаята си полицаи, които знаят как да пипат и да разкриват уж най-вещо извършените престъпления. А разкриеха ли удара на Димитра Общия, туй можеше да се окаже краят на конеца, с който да разнищят всичко. „Не могат да разнищят всичко — силеха се да си вдъхнат кураж едни. — Не помните ли: Дякона нямаше докрай вяра в Димитра и не го посвещаваше във всичките тайни на организацията. Или забравихте, че когато събра комитета, той остави Димитра в хана?“ „Така е — отговаряха други, — ала Общи е с пълномощно на заместник на Левски. Мигар може да се допусне, че той ще да е предприел такваз опасна авантюра, без да има благословията на Апостола?“
207
Схизма — обявяване на дадена църква за разколна или отцепническа, поради което се поставя извън редиците на „истинската църква“, в случая — на православието (църк.).