След половин час Михаил Греков се върна отново, като водеше със себе си и Атанас Узунов. Момъкът, замаян от самата мисъл, че застава пред Апостола на свободата, само се червеше, блещеше очи и не можеше да върже и две думи. Левски разбра чувствата, които го изпълваха и сам му се притече на помощ. Улови го за раменете, огледа го, пък каза на другите в стаята:
— Не ще препоръка, стоката е налице. — После разтърси ръката на младия учител и му рече просто: — В името на българската свобода да бъдем братя!210
Постепенно собичката на Сава Райнов се изпълни с другари и съмишленици — ако изключим Михаил Икономов, който бе отишъл да погостува на познати френски инженери от строежа на барон Хиршовата железница, тук бяха всички членове на комитета. И все посърнали — не се опитваха да скрият тревогата, която ги владееше от повече от месец. Левски пък не се преструваше да не забелязва грижата им, но не бързаше да заговори — само се здрависваше с познатите си, пущаше по някоя незлоблива закачка и настаняваше хората по възглавниците на пода.
И пак се случи онази магия, която съпътствуваше всяко събиране с Апостола — забравена беше всяка грижа, а на нейно място в сърцата затрептяха надежда и увереност. Но Левски дори и не помисли да се възползува от чудесното преобразяване на другарите си. Напротив, той побърза, както е реч, да сложи пръст в раната:
— Зная, кахърни сте, аратлик — започна направо. — И не от бъзливост сте кахърни: един безподобен глупак извърши щуротия, каквато не би минала през главата и на умопобъркан. Тъй че с право сте кахърни, искам да кажа. А за да бъда честен с вас (както винаги сме бивали един към други), ще ви съобщя нещо, което може би още не е стигнало до ушите ви. Димитър Общи е заловен и е захванал да издава всичко наред, щото му е известно. А ония заптисват ли, заптисват — в Тетевене, в Орхание, в Плевен, в София…
— Втасахме я! — изпъшка Сава Райнов; устните му бяха напълно побелели. — Можем да се стягаме за Диарбекир, ако не и за въжето…
— Там е работата, че няма причини да се стягате, за където и да било — самоуверено и без следа от колебание възрази Апостола.
— Защо? Как така?… Откъде си сигурен?… — заваляха въпроси от всички страни, но те не го смутиха, Левски ги посрещна със спокойствие:
— Искам да ви кажа нещо, което стана пред очите ми по време на първата Легия — заговори той някак си ни в клин, ни в ръкав. — На един другар му се възпали палецът на крака. Хептен никаква работа, нали? Да, ама възпалението плъзна нагоре. И като отведохме другаря си при доктор, оня ни попари с вряла вода: не било туй просто възпаление, а гангрена и единственото спасение било в ножа. Иначе заразата щяла да обхване целия крак, сетне част от нея да поеме към другия, а втора част нагоре към сърцето и главата и неизбежно… Умувахме ние, щото умувахме, пък накрая кандисахме. И докторът изряза крака над бедрото, където все още беше съвсем здрава плът.
— И после? — попита някой. — Що стана с другаря ви после?
— После, че и до днес си е жив и здрав, само гдето на мястото на стария крак има дървен. Това е всичко.
Мълчание.
— Мисля, че те разбрах, бай Левски — каза младият Сава Геренов. — Но все пак не ще е зле да ни разтълкуваш тази притча.
— Не е притча, а жива правда. Прекъсне ли се пътят на болестта, аратлик, отива си само загноялото, пък другото остава да си живее. Туй е, което исках да ви река.
— И само с нож ли се прекъсва този път, Апостоле? — запита Бял Димитър Събев. — Или и… на клоните на Старата круша?…
— Пътят се прекъсва кими с акъл, кими със саможертва — все така спокойно отговори Левски. — Не искам да прозвучи като хвалипръцковщина, братя, ала организацията ни е построена добре, като едно клонесто дърво: листата на единия клон не познават листата на другия и откършиш ли заболелия клон, заразата не прониква в другите. Димитър Общия издава само онуй, което знае, пък той, кълна ви се, знае малко, и то само в западните краища.
— Вярно бе! — плесна с ръце Сава Райнов. — Когато правихме тук събранието с Ангел Кънчев, издайникът цяла нощ си спа в хана…
210
Целият случай около идването на Левски, срещата му с Греков, запознаването с Узунов и т.н. е автентично. Предадено е по Михаил Греков. Спомени…, стр. 164 и сл., като някои реплики са заимствувани дословно от там. Едно уточнение за любознателния читател: Стоян Чакъров действително е било едно от секретните имена на Греков, с него той е участвувал в Легията; след Освобождението понякога го е използувал като литературен псевдоним.