— Точно така — кимна Дякона. — В Сливен, пък и в по-голямата част от Българско, Общия не познава никого. И затова колкото и да угодничи на агаларите, няма кого да издава.
Ново мълчание.
— Ти рече одеве — наруши го този път Кондю Кавръков, — че пътят на заразата понявга се прекъсва и със саможертва…
— Ще ви дам два примера, и то истински, а не изсмукани из пръстите. Като се разчуло в Етрополе за издайствата, даскал Тодор Пеев, председателят на комитета, събрал една бохча дрехи и вдигнал праха към Влашко. Тъй се самообвинил, вярно, макар да е нямал нищо общо с оная лудория в Арабаконак, ала Димитър Общи е знаел само него от комитетските хора и — клъц! — пътят на заразата е пресечен. Съвсем другояче е постъпил поп Марко в село Правец. Дочул в кръчмата, когато две заптиета си пиели ичкията, как се наговарят, преди да отидат да го запрат. И като се уплашил, че може да не издържи на мъченията и да предаде нещо, този служител на Бога и на България още там глътнал отрова и се свлякъл под масата мъртъв.211 Ето още един прекършен клон, който с цената на скъпа жертва не е допуснал болестта да обхване цялото дърво.
— Ако искате вярвайте — обади се Атанас Узунов, — ала аз искрено завиждам на този светец за вяра и народност поп Марко. Такива хора остават во веки веков в народната памет!…
— И даскал Пеев, и поп Марко са си свършили своя пай от работата — продължи мисълта му Иван Ханджиев, — пък ние вместо да се одумваме, по-добре да помислим за нашата.
— Точно така! — избоботи в негова подкрепа Таню. — Ние сме дали клетва да мрем за свободата, а не да дирим за̀ветни кътчета.
Други гласове се присъединиха към него и за малко собичката се изпълни с неясна гълчава. С властен жест Левски я прекъсна:
— Стой! Клетва ли каза, Таньо? Ами че вие още не сте се клели бе, аратлик! И сега първо това трябва да сторим, зер клетвата е задължителна за всички членове на комитета.
Той лично запали кандилцето с образа на Света Богородица на стената, а пред него нареди Евангелие, кама и револвер. После извади от вътрешния си джоб едно листче и го подаде на Узунов, най-младия в стаята:
— Чети! — заповяда му. — А вие, приятели, се наредете ей така и повтаряйте след него.
Разтреперан от вълнение, Атанас Узунов зачете свещените слова на клетвата, а всички останали в нестроен хор ги повтаряха след него:
— „Заклевам се в Евангелието, в честта си и в отечеството си, пред Бога и пред честното събрание на съзаклятието, че от всичко, което ми се яви, няма да кажа и открия никому нищо до смърт и до гроб.
Заклевам се и обещавам, какво, че полагам за святата тази цел живот и имот.
Заклевам се и обещавам безусловна покорност на законите и на заповедта на съзаклятния таен Централен български революционний комитет съвременно212 мълчание и тайност на делата.
А в противен случай, ако бъда предател или престъпник, съгласявам се да бъда прободен от оръжието на това съзаклятие, което има длъжност да ме брани, а и право — да ме съди.
Заклевам се.“
Когато произнасяха последното „Заклевам се“, очите на мнозина плуваха в сълзи. Един по един се прекръстиха и целунаха Евангелието и револвера.213
— Сега с цялата си душа вярвам, че не само не сме пред провал, но че отиваме още по-напред в работата си! — проникновено изрече Бял Димитър, докато всички се настаняваха по местата си.
Левски се улови за думата му и я продължи:
— Не само че отиваме напред, братя, но вам, на сливналии, се възлага още по-важна задача. Централният комитет свързва цяло Българско в няколко окръжни центъра, чрез които по-лесно, по-бързо, с по-малко разноски и по-сигурно ще се споразумява да взема и дава. И един от тези окръжни центрове по заслуга и чест се пада на вечно непокорния Сливен.
Той им разясни новата уредба — толкова проста и разумна — да се чудиш как никой не се е сетил досега за нея. Според „Наредата“ и Устава всеки частен революционен комитет трябваше да се сношава направо с централния, от него да чака напътствия, нему да се отчита, а това би означавало едва ли не всеки ден стотици куриери да сноват от всички краища на България до Букурещ и обратно — слепи да бяха агаларите, пак щяха да ги усетят. По нововъвеждания ред българската земя се разделяше на окръзи, които следваше да оглавят частните комитети в своите граници и да отговарят за тях. Така комитетите от малките градчета и селата щяха да се сношават само със своя окръжен център, а окръжните центрове — с централния комитет. Точно както го беше казал Левски: по-лесно, по-бързо, по-сигурно и с по-малко разноски. Но затова пък върху окръжните центрове лягаше задължението да заработят с удвоени сили — и сами себе си да стегнат, и подчинените им частни комитети да ръководят.
211
Двата описани случая са автентични. За самоубийството на поп Марко авторът научи от Петко Ив. Христов от София (родом от Правец), правнук на свещеника, за което му изразяваме искрената си благодарност.
213
Около клетвата на комитетските дейци от времето на Левски съществуват значителни неясноти и противоречия. Днес някои историци по инерция говорят за нея като за нещо така задължително и постоянно повтарящо се, както е било при подготовката на Априлското въстание. А писатели и художници често й отделят такова внимание (и придават такава тържественост на обреда й), сякаш тя покрива или олицетворява целокупното творчество на Апостола. Значително по-въздържан е Любомир Дойчев (Поверителност и ритуали в дейността на Апостола, в-к Сливенско дело, 12 март 1987), който подчертава, че „актът заклеване е бил лишен от помпозност и е протичал скромно, но задушевно“, а по-нататък дори намеква изобщо за заобикаляне на ритуала: „Освен клетвения «обряд» Левски при много случаи практикува и друг — след събрание той изпява по няколко народни песни, като по този начин вдъхва у слушателите си вяра и упование в близкото бъдеще, когато освободена България ще се превърне в «чиста и свята република».“
Неяснотите и противоречията се съдържат още в изворите. Мнозина съвременници в спомените си изобщо не говорят да е имало ритуал на клетва. Други само споменават, че е имало клетва, но без да съобщават подробности. Например Иван Драсов, автор на най-ранните спомени (1875 — неиздадени), казва само: „Преди всичко заклехме се, че ще бъдем тайни и ще се трудим да увеличим Ловеч и околността му с последователи.“ Още по-лаконичен е поп Минчо Кънчев в своята „Видрица“: „Минахме под клетва…“ (но добавя разни несериозни „украшателства“ — как Левски за клетвата облякъл расото му, наложил на главата си калимавката му и пр.). Трети обаче (напр. Иван Марковски в книгата на сина му М. Ив. Марковски. Спомени и очерки из българските революционни движения, 1868–1877, Враца, 1902 или Киро Тулешков — неиздадени спомени) не само описват твърде пищен ритуал, но цитират изцяло (понякога с много години давност) текста на клетвата, който им е бил прочетен от Левски.
Нашите лични продължителни изследвания ни доведоха до убеждението, че в началото на своята апостолска мисия Васил Левски изобщо не е прибягвал до каквато и да е клетва — достатъчна му е била изразената готовност за саможертва на посветените в делото. Едва след приемането на Устава (месец май 1872), в който се съдържа изричен параграф за задължителната клетва (глава VІІІ, чл. 1), но без да се уточнява нейният текст, Левски при последната си обиколка из България започнал, да изпълнява нарежданията на Устава и да заклева комитетските дейци. Така показваме и ние в романа, като се облягаме и на недвусмисления спомен за клетвата в Сливен на Михаил Греков (стр. 167). За произнесения текст използувахме