— Разбирате ли, аратлик — завърши Дякона, — трябва бързане, защото в много (още) не сме приготвени, а хората, като ни гледат мързеливи в работа — няма и да ни чакат. — Той помълча малко. — Разгеле става дума за работа, та да видим вие, потомците на Индже Стоян и Хаджията, как си вършите своята. Хайде, Сава, върви донеси архивата.
— Амааа…
— Няма „ама“! Да не мислите, че съм дошъл само да оплаквам щуротиите на Димитра Общия? Неговия клон го смятайте отсечен, пък ние да видим колко жизнени сокове текат в другите. И най-първом от всичко — във вашия. Отивай, Сава!
Сава Райнов се позабави. Когато се появи, в ръцете му се виждаше един скромен вързоп, завит в навосъчен плат. Членовете на комитета не се изненадаха — беше им известно, че той държи архивата закопана под чемшира в двора на сестра си. Левски също усети влагата по книжата, но нищо не каза — него го интересуваше съдържанието.
— Какво излиза? — рече, като се запозна с книжата. — В касата ви мишките играят хоро, от списъците пък личи, че от последното ми идване комитетът май се е обогатил само с тези двамина нови членове. — Той показа с очи към Греков и Узунов. — Няма що, голямо „ашколсун“ заслужавате!
В отговор Савата не скри как след Арабаконашкото приключение сам той, пък и мнозина от комитетските дейци са се уплашили и са решили да изчакат дорде сам Левски ги осведоми за положението, както бе сторил след смъртта на Ангела Кънчев. Левски прие оправданието му, но само наполовина. И до късно през нощта ги хока и наставлява, хока и наставлява, докато сам прецени, че е набил най-важното в главите им. И тогава приключи:
— За днес да спущаме кепенците. Аз ще прескоча за някое време до Котел и селата в Балкана, пък като се върна, ще похортуваме пак по длъжностите на вашия окръжен център. А вие, Стояне и Атанасе — той се обърна към Греков и Узунов, — още отсега да знаете, че вам възлагам голяма надежда да вдъхнете живот на тоз уж прославен Стамболу Мехмед ефенди, който, оказа се, едва що не бере душа…
С тези думи разпусна събранието, но задържа двамата учители да пренощуват при него в скромния дом на Савата. Трябва да беше уморен до крайност, защото легна и веднага заспа. Но затова пък още по тъмно вдигна на крак учителите и под мъждеещата светлина на кандилото продиктува на Атанаса едно дълго писмо до комитета в Сливен; по вид писмо бе то, а всъщност съдържаше всичките му снощни наставления за въздигането на Сливен в окръжен център и за новите му задължения. Като се развиделя, едва имаха време да изпият по едно кафе и Таню се появи — двамата с Левски трябваше да поемат по пътеките на Стара планина…
8.
Толкова писмена работа се събра през този ден, та по-късно на шега щяха да го наричат „ден на писмовността“. А самият ден беше 15 ноември — едва тогава Левски и Таню се върнаха от Котел.
За самото пътуване Апостола беше твърде пестелив на думи — Дели Ради наистина държал Нейково „на тетик“, но в Жеравна и Котел комитетите кретали: „Трудно се върши народна работа там, където всеки втори човек е чорбаджия“ — обясни свидливо.
Таню Стоянов разказа малко повече. В Котел едва-едва свършили някаква работа не само защото комитетът съществувал повече на книга, отколкото на дела, но и поради голямата опасност, която заплашвала лично Дякона и с която, щат не щат, трябвало през цялото време да се съобразяват. Поп Янко бил подушил, че на всички заптиета и на платените и доброволни шпиони на конака били раздадени снимки на Левски (след няколко дни се разбра, че подобни снимки получили и тукашните заптиета и шпиони), та вече било немислимо той да се яви денем по улиците и мегданите, а нощем гъмжало от стражи, готови за нищо и никакво да стрелят на месо. Показателно било и как излезли от Котел. Извел ги по тъмно тамошният верен „пощар“ Коста Сланинката и вървели така само докато отминали „Червената пръст“. Тогава — все в името на сигурността — Левски изменил пътя, що бил съобщил на котленските съзаклятници, свърнал към Жеравна и там поп Тодор го подслонил за нощувка не къде да е, а в олтара на черквата.214
Третият — защото те бяха довели и един трети човек — не каза почти нищо. Дали такъв му беше нравът, или се чувствуваше неудобно между съвсем непознати люде, но той почти не отвори уста както през деня, така и вечерта, когато се състоя повторното заседание на комитета. Левски го представи само като Йордан Стоянов, който му бил препоръчан от букурещките дейци за помощник и срещата им станала в Котел; Таню от своя страна подшушна, че този Йордан бил втори син на Неша Стоянова, по баща Раковска, и следователно по-малък брат на онзи Киро Стоянов Котелски, който пролетес е бил представител на Котел и околните комитети на общото събрание на БеРеЦеКа в Букурещ.
214
Сведенията за престоя в Котел и нощуването в Жеравна — автентични; срв. Петър Т. Цончев. Левски в Котел.