— Времето комай не е много подходящо, Апостоле. Нали същото писахме сутринта и на…?
— Времето, времето! — за пръв път повиши глас Левски. — Стига сме се оправдавали с времето. Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме. Напред и нека нашите правила да са постоянство, храброст, задружност във всичко, великодушие и пълна честност един към друг. Никаква интрига — интригата… спира хода на народната работа.
И след малко завърши:
— Дерзайте, братя! Дерзайте и се гответе за времето, когато ще се сберем на Агликина поляна под знамето със светите думи „Свобода или смърт!“…
9.
Неизвестността е по-убийствена за човека, отколкото самата опасност.
Поредното идване на Левски сякаш вля свежа кръв в позамрялата снага на Сливенския частен революционен комитет. Дейността му, твърде залиняла в последните месеци, изведнъж се оживи и закрачи с небивал устрем напред. Справедливостта изисква да се каже, че зад това оживление стояха преди всичко двамата най-нови членове на комитета, Узунов и Греков, както и Костадин Келов, който пое касиерската длъжност. Преди всичко наложиха всеки член да внесе по пет турски лири, та Келов стана вече касиер не само на думи, а и на дело. След като доста се поогледаха, наеха една голяма празна къща в Куручанската махала и настаниха в нея като обитател Атанас Узунов; спряха се именно на тази къща, защото падаше някак настрана от оживените улици, та покрай нея дори денем рядко минаваше човек, и заради просторната й изба. А тази изба бе твърде важна за комитета, понеже там всяка вечер се събираха групички от посветените в съзаклятието и Михаил Греков, нали бе преминал школовката в белградската Легия, ги запознаваше с устройството на вече по-усъвършенствуваните европейски пушки (успяха да си набавят три от тях) и после къде с пушки, къде с издялани по подходящ начин криваци все под негово ръководство правеха „екзерционни упражнения“ (Греков). Живна и връзката с околността. Таню още не бе тръгнал като заместник-апостол в поверения му район (позволиха му да остане известно време, докато приключи търговските си работи и разпродаде стоката), но затова пък Михаил Греков обходи много от близките села, а през коледната ваканция нае едно конче и обиколи и по-далечните съседи; стигна до Твърдица и Хаинето на запад и до Ески Заара, че чак и до Пловдив на юг… Все по това време към комитета бяха привлечени и нови сигурни хора за „първи позив“, като например Атанас Гаджалов, Стефан Газибаров, братята Петър и Атанас Мишкови, Георги Бояджиев, Георги Стефанов и още неколцина други.
После изведнъж — крах! Крах и разруха на всичко построено!
Това стана още в тъмни зори на Богоявление219, когато Сава Райнов вдигна Греков от одъра:
— Всичко свърши! — каза му, като думите едва се разбираха от тракането на зъбите. — Нощес пристигна човек из Търново. Турците са заловили Левски в някакво село Къкрина…
Михаил Греков се насили да покаже повече спокойствие, отколкото всъщност изпитваше:
— Е? И какво от това?
— Как какво? Как какво? — разкрещя се Савата. — Не проумяваш ли, човече Божи, че този път са ударили не отделен клон, а основата на дървото до самия корен? Ще захванат мъченията и Левски… С една реч, отидохме всички. — И внезапно отсече: — От сега аз вече не съм член на комитета и не ща нищо да зная, правете вие що знаете!
И с тези думи тръшна вратата подире си.
Нямаше член на комитета, който да си затваряше очите пред настъпилата злочестина, ала за щастие не всички бяха обхванати от паника като на Савата. Събраха се те, поговориха и, общо взето, стигнаха до най-правилното решение за случая. Най-напред всички бяха на мнение, че Левски не е човек, който ще издаде нещо, дори и да е подложен на най-жестоки мъчения. Именно с оглед на това приеха да заемат изчаквателна позиция — чрез куриери до останалите комитети да следят за новините, ала иначе да се държат като „ни лук яли, ни лук мирисали“. Единствено само трябваше да прекратят вечерните занимания и „екзерционните упражнения“ в избата на Сарандевата къща (така се казваше онази, наетата от Узунов) и да изнесат пушките от нея, ала Атанас Узунов да продължи да живее там.
Безмерният страх, онзи, при който човек изгубва „образ и подобие божие“, не напусна само Сава Райнов. Не минаха два дни и той отново се яви в бекярската стаичка на Греков; беше така съсипан от безсъние и тревожни мисли и с такова безкръвно и сбръчкано лице, че учителят не го позна от първи поглед.