— Що е, бай Сава? — попита го.
Другият натика в ръцете му една бохчичка.
— Ето ти — каза — комитетските книжа, прави, що щеш. Аз се боя, измъчих се вече, не мога. — Гласът му ставаше все по-неразбираем. — Пиши в Търново, Лясковец, Котел, Ески Заара, да не ме търсят. Писма и хора до мене да не пращат. Дай им своя адрес, аз се боя — нищо повече не ща. Цяла нощ не съм спал, пък от вчера заранта не съм ял. Стига ми!
И с тези думи почти изтича навън…
Ето как целият архив и печатът на Сливенския революционен комитет се озоваха в ръцете на Греков. Без избор, а така, от само себе си, върху него легна и председателството — признаха му го мълчаливо, без гласуване, но и без възражения.
Най-страшното време беше времето на неизвестността, когато „нощем всички спяха само с едно око“ (Бял Димитър). После обаче започнаха да идват новини от съда над Левски в София, от които се разбра, че той наистина се е държал юнашки и е прикрил всичко от организацията, което още е можело да се прикрие; стана ясно, че колкото и да се е раздипляла мрежата, раздиплянето не е обхванало средищните части на България. Постепенно комитетските дейци се посъвзеха, „поококориха се“ (К. Келов), замислиха се да извадят революционните дела от това състояние „на гамули“220. Особено окуражително им повлия, когато разбраха, че и по други краища на родината народните труженици също излизат от състоянието на вцепенение, последвало залавянето на Апостола. Някои дори ги изпревариха — още не беше изтекъл януари, когато Христо Иванов Големия им прати хабер из Търново, че тъй като Ловчанският комитет, предишната „столица“ на Левски, е напълно разгромен и разнебитен, Търновският приема върху себе си всичките му служби и длъжности. И дотолкова се върна сърцатостта им, че се чуха гласове за свикване събрание на най-вътрешния кръг на комитета.
Решиха го и пак се сблъскаха с вечната трудност „къде?“. За Сарандевата къща, още обитавана от Узунов, никой и не предложи — нейната отдалеченост носеше и рискове, ако само едно издайническо око ги зърнеше да се промъкват към нея. Зимата не позволяваше да прибегнат отново до предишното „театро“ — мним зияфет на открито. И накрая стигнаха до онова място, което бе давало подслон на народните дейци още от времето на Кара Танас, Индже и другите вехти войводи — херодаята на Бяно Абаджи.
Толкова изтерзани бяха душите им от дните и нощите на безизвестността, че когато дойдоха всички призовани, то заприлича не на събрание, а на надвикване и многоговорителница — всеки напираше да каже онуй, що го е терзало, но повече от всичко да похули слабостта, проявена от предишния председател Сава Райнов. Какви ли думи не се изговориха за този човек! Как ли не го оплюха! Най-невинните от всички ругатни, придружаващи името му, бяха от рода на подлец, предател, бъзливец, баба, страхопъзльо, вероломник, лукавец и така нататък, и така нататък… Изобщо изкараха го съвсем на една везна с Юда Искариотски… И не се знае докъде щяха да стигнат, ако — единствено за цялата вечер — стопанинът Бяно Силдар не бе извадил захапката на лулата си от зъбите и не бе запитал:
— Призна ли този млад човек, че се е уплашил?
— Призна го лично пред мене, господин Силдаров — смръщено му отговори Михаил Греков. — И когато ми съобщи за залавянето на Дякона го призна, и по-късно, когато ми донесе архива на комитета.
— Тогаз нямате право да го корите и да го зовете подъл и страхлив, млади приятели. Освен лудия всеки изпитва страх. Трябва да имаш много храброст и чест, за да си го признаеш, когато си се уплашил!
Хората зяпнаха удивено и не намираха думи за възражение — шамарът се бе стоварил едновременно върху всички лица. А Бяно все така спокойно ги изчака и като се увери, че никой няма да му отвърне, кротичко ги подкани:
— Нямахте ли да обсъждате и нещо по-важно, момчета? Нещо си, що е обърнато повече към бъдещето, отколкото към миналото?
Михаил Греков разбра урока на стария човек, поокашля се и каза:
— През устата на господин Силдаров ни заговори мъдростта, братя. Приканвам ви да прекратим разговорката за онуй, що е зад гърба ни, и да погледнем напред. За начало предлагам да обсъдим писмото на нашите другари от Асланоолу Аслан221…
10.
Оказа се, че не е дип много лесно да се запълни празнота, оставена от великан като Левски — човек като него един народ ражда веднъж на хиляда години.
220
На гамули — диалектен израз от Сливен и Сливенско, означава „неподредено“, „нахвърляно“, „натрупано безредно“.