Малко по малко се разбра, че нямаше да последват други заптисвания, ала комитетът тъй и не се съживи.
Беше уж пищна и тучна пролет, пък сърцата на революционните дейци останаха сковани като в зимни ледове…
11.
След време някои от онези, за които народът казва, че обичат „да садят на дъното ряпа“, мърмореха: абе вярно, на 3 юни Сливен малко живнал от налегналото го мъртвило, ала туй било само „от ден до пладне“; по-грубоватите измежду тях дори дръзваха да сравнят преживяното оживление с разиграването на мечка на мегдана. Тези черногледци бяха и прави, и неправи. Действително събитието от паметния 3 юни не успя да изчисти тинята на обезверението и страха, натрупана в душите на сливенци, но затова пък беше едно посвоему изумително тържество, ознаменувало края и победата на половинвековната борба за духовна свобода.
На 3 юни 1873 година Сливен посрещна дядо Серафим — не само владика на града и епархията, но и символ на възродената след петвековно обезличаване българска православна църква224. И денят влезе в онзи летопис на града, в който всички дати са изписани със златни цифри.
Негово високопреосвещенство не беше съвсем непознат за сливенци — чрез свои верни хора в Цариград те се бяха потрудили отнапред да изучат това-онова от житието му. Знаеше се например, че се е родил преди петдесет и няколко години в Пирдоп и че мирското му име е било Златан Груев. Бил гайтанджия, сетне народен учител, а като се задомил, тъстът му го изпратил в Свищов да получи духовно образование. Придобил свещеническо звание, той приел и служба на църковнослужител и не къде да е, а в най-непокорната махала на Пловдив — Кършияка. Тези няколко обстоятелства в миналото на дядо владика особено се понравиха на сливенци: такъв човек, думаха си те, който е ял коравия хляб на занаятчията, и е опознал като даскал и обикновен поп народните тежнения, а не си е заслужил светостта и мястото в рая като отшелник в някой пущинак на два дни път от най-близките човешки същества, ще да е изпитал на собствен гръб и църковните, и светските неправди, та следва да се очаква, че бързо ще заговори на общ език с паството си от града под Сините камъни. Народил челяд поп Златан — от останалите живи водел със себе си три дъщери, а синът му учел за доктор в Цариград, — когато Бог пожелал да прибере при себе си баба попадия, жена му. Тогава той се приобщил към черното духовенство, а когато била призната екзархията и под дърво и камък се търсели достойни мъже за митрополити, Светият синод се спрял и на него по препоръка на едного, който хем го познавал отлично, понеже му бил кумец, хем думата му особено тежала като на един от водителите на църковната борба — доктор Стоян Чомаков.225 Всичко това мълвата отдавна го бе донесла и многократно разчепкала, но любопитството си оставаше — сливенци не бяха безразлични и към външността на своите водачи, независимо дали светски или духовни. То бе както някога, по времето на вехтите войводи: абе войводството му е войводство, ама едно е да имаш пред себе си някой опърпан смачканяк с кьосаво лице, съвсем друго — да застанеш пред левент, целия с обшити жълтици като Алтънлъ̀ Стоян, или пред канара човек с ей такива мустаци като Панайот Хитов…
„Разузнаването“ бе изпреварило митрополита и в друго отношение — знаеше се по кой път ще пристигне в града и че ще бъде в ранните часове на 3 юни. То пък за щастие се случи неделя, та в този ден, може да се каже, нямаше жив сливналия, изповядваш Христовата вяра, който да не се надигна с първи петли, за да участвува в посрещането. Момци отидоха на коне да го причакат чак до Чаирлийската кория и после да го съпроводят като почетна охрана, каквато българите по тези места не бяха устройвали, речи го, от цар Иван-Шишманово време досега. Учениците и гражданите изпълваха улиците, почетени да мине по тях процесията от крайната къща на града до централния храм „Свети Димитър“ и сетне до хаджи Божиловата къща, отнапред определена за — така се говореше тогава — конак на митрополията; целият този път от юг на север през града бе застлан с чемшир и цветя, намериха се даже волнонаемници да пръскат китките с вода, за да не изсъхнат и излинеят до идването на негово високопреосвещенство.
Беше късно като за делник и рано за празник — към седем и половина сутринта по европейско време, — когато едно хилядогласно „А-а-а-а!…“ извести, че чаканата с толкова трепет процесия се е задала по Енизаарския път. Всички проточиха вратове и обърнаха поглед накъм Лъджите226. Всъщност отначало се видя твърде малко — четири каруци, от които трите по-задни покрити с чергила (в тях очевидно се возеха дъщерите на владиката и дрехите и покъщнината на семейството му), а наоколо тридесетина ездачи в снежнобели ризи и празнични елеци и с нанизи от пуканки по островърхите хайдушки калпаци, които от време на време подръпваха дизгините по такъв начин, че конете им да се изправят на задните си крака.
224
За да не затлачваме романа, тук спестяваме някои подробности. Всъщност описваме второто идване на митрополит Серафим, когато се установява окончателно в Сливен. Първото, преди ръкополагането му, е станало на 16 декември 1872 г. (срв. Добри Чинтулов. С., БП, 1973, с. 127); в спомените си Греков (Юбилеен сборник на…, с. 146) неправилно го поставя „в началото на 1873 г.“), когато, още само временен архиерей и кандидат за митрополитския пост, той бил изпратен от Светия Синод да се запознае с бъдещата си епархия. Пътувал е от Цариград за Сливен и е бил тържествено посрещнат край с. Сотиря с пламенна реч на Добри Чинтулов, която е разплакала свещенослужителя. Поради тази причина малко по-нататък в книгата спестяваме някои откъси от речта, с която е бил посрещнат през юни 1873 г., в които недвусмислено се говори за това, че митрополитът вече веднъж е бивал посрещан в Сливен: „Втори път днес сливенското население се удостоява да излезе пред Ваше преосвещенство…“, „И първий път беше велика наша радост“ и т.н. Още няколко думи за приветственото слово при това второ посрещане. То очевидно е било съчинено пак от Добри Чинтулов, но по някакви причини — може би поради все по-бързо влошаващото се зрение на стария учител — е било прочетено от д-р Начо Планински (срв. изричното съобщение на д-р С. Табаков, История на…, т. ІІ, с. 465).
225
Биографичните данни за митрополит Серафим — автентични. Рождената му дата е 14 октомври 1819 г. (а не „м-ц ноемврий 1819 г.“, както се сочи в Юбилейна книга на катедралний храм Св. Димитър. С., 1931, с. 115).