И стана ден

Току до крайните къщи на града колоната спря. От множеството на посрещачите се изтъпи напред целият духовен клир на Сливен и казата, за да отдаде почит на своя представник — имаше там докъм три дузини свещеници от всякакъв ранг. Докато те още се подреждаха в редици от двете страни на пътя, неколцина от ездачите скочиха от конете и помогнаха на дядо владика да слезе от каруцата. Сега се видя, че той беше не повече от среден на ръст, с напълно бяла коса и брада, с отпуснати рамене, а в очите със смесено изражение на благост, смирение и нещо като тиха печал. Последва едно второ „А-а-а-а!…“, което не само звучеше много по-приглушено от предишното, но и съдържаше нотка на разочарование — наистина от личността на митрополит Серафим се излъчваше някакво сияние на доброчестие и святост, каквото вероятно най подобаваше за един архипастир, ала за люде от сливенската порода сякаш много по̀ идеше да видят за свой духовен водач човек с юначен дух и с прозиращо зад всеки жест дръзновение. Ще рече, нещо от рода на поп Юрдан поп Димитров например…

Дядо Серафим взе тежкия сребърен кръст, провесен на гърдите му, целуна го, после с него в ръка благослови множеството. Свещениците от клира коленичиха, последваха ги и мнозина от околните граждани. Владиката тихичко разпореди на придружниците си каруците да бъдат отведени по околни улици направо в митрополията, после приближи до духовниците, своите подчинени во Христе — всекиму казваше по няколко думи и го попитваше за местослуженето и сана му, а онзи приемаше благослова му и му целуваше ръка. Приблизително по същия начин се запозна той и с общинарите, дошли начело с Йоргаки чорбаджи, и с учителите.

Като завърши взаимното представяне, архиереят бавно пое пеш по улицата, застлана с цветя и зеленина, като не преставаше да благославя с православния кръст множеството от двете страни. А те — абаджии, търговци, занаятчии, чирачета и калфи, стари и млади — сваляха калпаци и фесове и с поклон до̀земи приемаха благослова му, сетне веднага се скупчваха зад свещениците и общинарите, та се образува едно шествие, каквото Сливен комай не помнеше. Така безредната, но тиха и изпълнена със страхопочитание гмеж, която непрекъснато се множеше и множеше, премина през южната част на града и стигна до катедралния храм „Свети Димитър“. Там негово високопреосвещенство отслужи тържествена литургия; малка беше църквата, за да побере толкова богомолци, твърде малцина бяха онези, които се удостоиха да присъствуват на това богослужение, в което — за пръв път в десетвековната история на българското православие — посредник между вярващите и Бога беше техен, сливенски митрополит! Да, съвсем малцина бяха почетените, но нито един от хилядите навън, изпълнили до последна възможност стъгдата между църквата, Дебоя227, и конака на мютесарифа, не си тръгна в този дълъг час, в който някъде там, във вкопания в земята храм се извършваше светата литургия; дори на едного — бил, разправяха, терзия на средна възраст от Ново село, — прилошало, но се борил на кръв и не позволил да го изнесат от тълпата. И имаше защо! Понеже онова, най-истинското и най-голямото, дойде след едночасовата служба.

Тогава митрополит Серафим излезе да се покаже на народа. Точно така, от него се очакваше само да се покаже, докато той — наглед тъй крехък и немощен в сравнение с яките планинци около него — сам преви снага и се поклони на народа до земята. Множеството още не се бе съвзело от този велик в своята простота жест, когато двугласен хор на ученици (казваха, даскал Чинтулов сам ги избирал един по един по гласовете им) внезапно запя нещо като химн, съчинен по текст и стъкмен по музика нарочно за тържеството от народния поет:

Ти, вечно пътниче, ясно ми слънчице, я се поспри.

Долу на земната твар сътворенната, благословенната ти се съзри.

Стотици чифта очи с трескаво любопитство дебнеха всяка най-мъничка промяна в изражението на владиката. Но до тук не последва нищо — първите два куплета не подсказаха на първосвещеника, че песента е сътворена за този велик ден и за него самия. Но още със следващите думи на песента лицето на дядо Серафим стана някак си по-съсредоточено, слухът му видимо попи словата й:

227

Думата е за тогавашния „Дебой“, който се е намирал на мястото на градинката пред ДСК, а не за сегашния ресторантски комплекс.