Тръпката премина във всеобщ шум на одобрение — сливенци най-сетне бяха чули да се кажат на духовния им пастир изискванията, които изстискваха кръв от сърцата на деветдесет и девет от всеки сто присъствуващи. Онези, които много добре знаеха за кръвта на кой праведник трябваше да се поиска сметка и кои други бяха станали жертва на потъпканата невинност!
Краят на речта съдържаше още поръчения за доразвиване на училищата, за всеобщото просвещение и други благонравни пожелания, но малцина ги чуха — докато Начо Планински да произнесе заключителното „Амин“, цялото множество шушукаше и преповтаряше силните думи за онези страдания на народа, които хич, ама съвсем хич не бяха свързани с Христовата вяра и с духовната йерархия.
Поколебаха се, но не изръкопляскаха — правилно си дадоха сметка, че това, днешното, е като църковна служба, само че на открито, и не подобаваше да се дава такъв театрален израз на чувствата.
Последва кратка суетня. Тъй като нямаха предварителна уговорка с владиката, та не се знаеше ще отговори ли той на приветствието, или ще се задоволи с един кръст на благослов. И докато болшинството от присъствуващите беше склонно да очаква само благослова — за този свещенослужител с отпуснатите рамене сигурно бе дошло много „нанагорно“ да чуе същинските изисквания на своето „мирно“ паство, — видя се, как негово високопреосвещенство Серафим помоли околните да му помогнат да се качи на камъка. Настана такава тишина, че на мегдана можеше да се чуе жуженето на пчелите и чуруликането на птичките по дърветата.
Дядо владика имаше малко немощен, но иначе ясен и отчетлив глас. Също както бе и в приветственото слово, той започна с изречени по църковному благодарности и възхвали, сполучливо вмъкна и няколко цитата от Светото писание. Сливенци минаваха, общо взето, за добри християни, но специално в този случай литургийните слова и примерите от живота на Исуса Христа не им направиха никакво впечатление — те чакаха да разберат ще има ли отговор на откритото предизвикателство. И ако има, какъв ще бъде той — ще рече, дали в лицето на митрополит Серафим ще имат само един духовник с по-висок сан или действително водач през всички трудности и изпитания.
Не чакаха дълго. И не само защото словото на негово високопреосвещенство изобщо не беше от дългите, но и понеже той като че побърза да даде ответ на неизречения им въпрос. Претупвайки неизбежния увод, беловласият свещенослужител издигна пророчески пръст към небето и скоро-скоро премина от евангелските примери към мисията си на духовен водач, както той я разбираше:
— От времето на свети княз Борис и на христолюбивите царе Симеон, Петър, Самуил и Йоан Асен българският народ и българската църква всявга са вървели ръка за ръка. Не паднаха от небето, а се родиха от утробата на народа такива свети отци, като Йоан Езкарх, Иван Рилски, Теодосий Търновски и Патриарх Евтимий…
Нечий глас се провикна:
— Можеш да прибавиш също Паисия Хилендарски, Софрония Врачански, Неофита Бозвелията и Илариона Макариополски, твое преподобие!
Дядо Серафим кимна утвърдително, но иначе словом нито повтори, нито отрече подсказаните му имена. Той продължи да следва собствената си мисъл:
— Преди хилядо години народът и неговите мирски господари, отвориха дверите си за учениците на светите братя Кирила и Методия, а те пък им се отплатиха със славянската азбука и с всеобщото просвещение, което въздигна България на най-лично място в семейството на европейските царства. Сега, в наше време, подир дълголетна титанична борба, напомняща за Давида и Голиата, отново не друг, а народът български отвоюва възкресението на самостоятелната наша църква. И аз, удостоеният и благословен за ваш духовен пастир, ви заявявам, че църквата пак няма да бъде безучастна към тежненията народни. И дори ако трябва да заплатя с живота си като светите равноапостоли Петър и Павел, няма нито за миг да се отделя от своето паство, каквито и да са изпитните, които Бог ще повели да постави пред народ и църква. Давам тази моя дума и прибавям свещената си клетва към нея!…
Една безкрайно дълга минута никой на стъгдата нито помръдна, нито проговори. Всички имаха странното усещане, че присъствуват на някакво чудо — дядо Серафим, този уж дребен човек с провиснали рамене, израсна буквално пред очите им и сега изглеждаше като някой исполин от приказките. После народното въодушевление в един миг се отприщи. Стотици фесове и калпаци полетяха във въздуха, едно нечувано „Да живей!“ накара да се раздрънчат прозорците и на храма, и на конака отсреща, след това множеството се люшна напред, безброй ръце се протегнаха, вдигнаха митрополита от камъка и го понесоха през смаяния град към хаджи Божиловата къща…