— Избий си всякаква подобна мисъл из главата, твое високопреосвещенство — продължи да спори Бяно Абаджи. — Поеми първом паството си в ръце, пък бъди спокоен — в край като нашия все ще дойде ред и да покажеш, че от българска майка си раждан.
— А за мене? — попита Панайот Минков. — Какво ще речете за мене?
— Да си налягаш парцалите, това ще река — отряза го изкъсо поп Юрдан. — Не се ли виждаш, че по юначество си лика-прилика с бате Бяно.
— За тебе юначеството е само ако е с ками и пищови — отбеляза владиката. — А има под слънцето и едно друго юначество, душевно и морално, което аз не поставям по-ниско от хайдушкото и солдатското.
— Ако думата е за душевно и морално юначество, тогаз ние, сливналии, нямаме втори, равен на Панайота — тежко отсъди Бяно Абаджи. — Ала Панайот Минков ние трябва да пазим. И ако се наложи с бой, но да не му позволяваме да рискува нахакерне. Защото вече почти четвърт век той е стожерът, който крепи църковната ни община и чрез нея — самата българщина. Няма жив човек в Сливен, който да не го почита за неизброимите му заслуги… Щом дори и агаларите назоваха една улица на негово име… — Той стрелна с очи секретаря на общината. — Какво, Панайоте? Хваля те, пък ти правиш такава муцуна, сякаш ти вадя зъб…
— Благодаря за хвалбата, господин Силдаров, обаче с нея вие разчовъркахте една кървяща рана ей тука. — Панайот Минков се почука с длан по гърдите. А когато продължи, гласът му звучеше почти плачевно: — Цял живот съм мечтал да бъда човек на делото. Не бях пристъпил още прага на школото, когато пред очите ми се мержелееха все едни и същи висоти: ту Димитър Калъчлията, ту Пею Буюклията, ту Бойчо Цеперански… За тяхното бленувах аз и да беше ми се явил Сатанаил и да поискаше едната ми ръка срещу един-единствен подвиг на старите войводи, без колебание му я даввах. Но животът пожела да ме изхвърли на съвсем друга пътека, в която оръжията не са камата и шишането, а пачето перо и… е, да, и общинският печат…
Вълнението му беше искрено, толкова искрено, че се предаде дори на такъв човек като поп Юрдан. Свещеникът го потупа по рамото и каза благо:
— Не си прав, драги, хич не си прав. В Сливен войводи колкото искаш, ала Панайот Минков е един.
Може би щяха и други да се разприказват на същата тема, ако Добри Чинтулов не ги бе върнал към главното:
— Сливен наистина има нужда от пример — заяви решително — и този пример ще го дам аз. — Щяха да му възразят, но той ги спря с непривична за него властност. — Бъдете спокойни, няма да стрелям из одаите на конака, нито ще побивам байрак на Куш-бунар.
— Може би с нещо като „Ти, вечно пътниче, ясно ми слънчице…“? — опита се да се пошегува дядо Серафим, но учителят отговори сериозно:
— Не, и песен няма да е, ваше високопреосвещенство. Но подир няколко дни е празникът на апостолите Петър и Павел, в училищата ще стане ежегодният изпит. Напоследък Сливен опустя откъм учители, ала традицията трябва да се спази. В отсъствие на главния учител тържественото слово ще произнеса аз. Аз лично, а не през устата на другиго. И ще кажа истините, които крепят мене и вас. Високо и ясно ще ги кажа, макар че там по обичай ще са дошли и най-висшите турски сановници, за да прелетят те като нашия вятър, сливенския, да проникнат под всеки покрив, да стигнат до всяко българско ухо.
— Ще рече — тихо произнесе Панайот Минков, — нещо като подвига на Левски в Софийския конак, само че в друга одежда и на друго място.
— Намерението не е лошо, но е опасно до смърт — гласно помисли Бяно Абаджи. Помисли го и си го каза на себе си, но учителят го чу и му възрази с нещо, което наподобяваше сопване:
— И какво от туй, господин Силдаров? Аз може и да не съм герой, но не се имам и за подлец.
Възцари се продължително мълчание. Отдавна никой не посягаше към чашката си, пък уж именно почерпката беше поводът за това привечерно събиране.
— Поне извъртете нещата към многолетната църковна борба и възтържествувалата справедливост, господин Чинтулов — предложи дядо Серафим.