— Не съм свикнал на тези нови моди, ала на вашата шивачка й стои добре, не дразни. Защо не я накарате и вас да издокара така някой път? То, знае се, като такива кокони не можете се показа навън, ама поне да се посмеем тук, в харемлъка…
Изведнъж се възцари оглушително мълчание. И в него Хайдар си даде сметка, че пожеланието му, уж случайно и малко нелепо хрумване, всъщност бе израз на още неосъзнатия му мерак да види повторно българката. А защо млъкнаха жените му? Дали се уплашиха от съперничеството на хубавата шивачка? Продължаваше да се пита това, когато получи отговор от Ренгинар:
— Виждаш ли защо към тебе изпитваме не само севда и преданост, но и благоговение, господарю? Колко са правоверните, които ще предложат такава забава на робините си?
Назифе допълни:
— Ако можеше да те чуе „лудият султан“, щеше да се обърне в гроба си, господарю.
Всички я разбраха, макар да ставаше дума за човек, намерил смъртта си в двубой с Тахир ага отдавна преди те да се родят. Случило се то някъде около „Голямото чумаво“.35 Есирлийският султан, за когото ставаше дума, изненадал жените си, когато, макар и скрити зад стените на харема, убивали времето си, като играели облечени в мъжки дрехи. Побеснял от гняв, султанът ги предал на смърт, като ги разпарял една по една с нажежено черясло36.
— Не биваше да казваш това, Назифе ханъм — без особена строгост я смъмри мъжът. — Самото сравнение с онзи изрод ме обижда…
Произнесе го, но личеше, че в мисълта си бе другаде.
6.
Надвечер, докато се прибираше от училище, Димитър Георгакев като че не стъпваше на земята, а плуваше във въздуха. Беше му леко. Леко и ведро — такава душевна лекота и ведрина не бе усещал може би още от времето на детските игри в махалата.
Стигна до дома — навярно най-хубавата къща на Сливен, — отвори, бутна с крак вратата зад себе си и почти изтича през подредения двор и по стълбите. Както и очакваше, сестра му бе в собичката си и при неговото появяване вдигна питащи очи от гергефа:
— Изглеждаш така, бате, сякаш ей сега си намерил на земята цяла кесия, натъпкана със злато.
Светлото лице на учителя разцъфтя като месечина, когато отговори:
— Онуй, дето ми се случи, не го заменям за цялото злато на света. — И продължи: — Представи си, Стилиянке, получих похвала. Но ако познаеш кой ме похвали и за какво ме похвали, роб ще ти стана.
Тя продължи да го гледа изпитателно; не го каза, но си мислеше, че комай не бе виждала брат си в такава радостна възбуда.
— Думай де, думай! — подкани го. — Кой и за какво те похвали?
— Похвалата дойде от таквиз мъже като Добри Чинтулов и Бяно Абаджи. Те…
— Как? — трепна Стилияна. — И Бяно Абаджи? Че те с тате…
— Човекът е благороден. Не се поддава на лични неприязъни. А знаеш ли за какво ме похвалиха, сестричко? Че макар и син на баща си съм измежду първите учители по родолюбство.
— Наистина ли казаха това за „син на баща си“?
— Не точно с тези думи, ала го споменаха. Мисля — колкото да подчертаят похвалата. Разбираш ли, що искам да кажа? Хайде, вземи за пример Боян Силдаров, на Бяно Абаджи сина. Ако него наречеш отечестволюбец, всеки ще вдигне рамене: как да не е отечестволюбец, ще рече, то се знае, че крушата не пада далеч от корена; а Боян е брат на Найден, който загина под байрака на Хаджи Димитър, син е на Бяно Абаджи, дето половин век е в народните работи и внук на онзи Георги Силдаря, увиснал на въжето върху гредата на собствената си порта. Друго е да си син на човек, който хич не се гордее с българската си кръв, да си обърнал гръб на богатството и първенството му и да си се посветил на род и родина. Туй е по-дълъг път и по-славен. И Бяно Абаджи не го премълча, макар да го изрече по друг, свой начин.
— Дано да си прав! — въздъхна сестрата. Тъй като седеше до прозореца, изражението й не се виждаше, но от въздишката й можеше да се съди и за него. — Дано да си прав — повтори, — защото сливналии не се чак прехласват пред особата на кмета си, а невям прехвърлят чувствата си и нам, на децата му. Помислял ли си защо останах стара мома? Защото никой свестен мъж не пожела да се сроди с Йоргаки чорбаджи, пък ако имаше някой, той мислеше само за касата и чифлиците му, не и за дъщерята.
— Орис! — сви рамене Димитър. — Никого не го питат да избере родителите си, всичко си е от едната орисия. Но нас, тебе и мене, поне не могат да ни обвинят, че сме се увълчили с вълците, както например беше с покойния Йосиф Димитров — бащата одираше по една кожа от мющериите си, той по две… На̀, ти покрай леля Калуда хвана добър и почтен занаят, аз можах да сложа крак в благородното поприще на народен учител, бате един ден, като завърши науките си, също ще се посвети да облекчава страданията на болните, не на лихварство или чифликчийство. — Думата му беше за по-големия им брат Петко, който по това време учеше медицина в Цариград. — Хората виждат тези неща, Стилиянке, и ги оценяват.
36
Автентично, срв. д-р Симеон Табаков. История на град Сливен, т. ІІ, С., 1924, стр. 135, бележка под черта.
Налага се да се обясни с няколко думи и понятието местни султани, какъвто е бил и есирлийският, наречен още Лудият. Отнася се за татарски първенци от династията на Гираите, които след покоряването на Кримското ханство турците прехвърлили по различни селища в Тракийската низина и Подбалкана (в Сливенско, но най-вече в Ямболско, Новозагорско и Карнобатско), където им била оставена известна икономическа и управленческа самостоятелност.