Добри Чинтулов не спря до тук. Като знаеше, че боледуването на народното дело бе причинено всъщност от арестите и заточенията на учителите, той пое риска да покаже, че и тази болест ще бъде надмогната:
— В последните дни, както ви е известно, учебните ни заведения от някои непредвидени обстоятелства претърпяха значителен ущърб в своето упорство. Прескръбните впечатления, които тези непредвидени обстоятелства направиха в сърцата на по-развитата част на нашите съграждани, а най-паче на ония, които стоят начело на народните ни работи, бяха като една жестока рана за всяка душа, проникната с ревност към общественият напредък и народното ни благоденствие. Но слава Богу! Това прескръбно впечатление било само минутно…
Извършил докрай делото, за което се беше врекъл пред приятелите си, учителят сръчно се прехвърли пак на общочовешки въпроси и на примери от историята — „преосвятителите“ Кирила и Методия, „изнежена Византия“ и „гордий Рим“ и тъй нататък. А като си даваше сметка, че можеше от каменните стъпала на училището да се озове направо в зандана, той завърши с нещо, което би могло да послужи за епитафия на самия него, ако изгние нейде по анадолските каторги:
— Ще преминат години и времена; ще се появят помежду нашият народ мъже, които, за да опишат народната ни история, ще разровят архивите, в които са описани делата на любородните деятели, ще ги оценят безпристрастно, ще пролеят признателни сълзи и със сърдечно умиление ще почетат небесното Провидение233.
Настана такава тишина, от която ушите изпитват болка — след подобна реч можеше да последва всичко, включително някой, нека например да е Али Байрактар Топчи, направо да извади ятагана и още там, на стълбите, и пред хилядите очи да съсече стария учител. И в тази минута на мъчително очакване мютесарифът Мехмед Хайдар бей полека се надигна от стола, който предвидливи уредници му бяха предложили, и на превъзходен български език се обърна към оратора:
— Нека да се надяваме, Чинтулов ефенди, че тези мъже, които ще разровят архивите, за да опишат историята, не ще се поскъпят да кажат добра думица и за онези от служителите на падишаха, които не са попречили на напредъка и благоденствието на нашия общ Сливен…
Ако се съди по движението на устните му, той продължи още малко в същия дух, ала никой не успя да го чуе — словата му бяха удавени в неистовия вик на облекчение и възторг, откъснал се едновременно от хиляди гърла.
Втора книга
Зарево в кървавочервено
Първа част
Да живееш на инат
… едно нещо само може положително да се каже, че всичко, що сме правили, вършили сме го с пълна вяра, по убеждение, с чисти и патриотични цели, без задни и користни намерения.
1.
Едва се подадоха от поредния завой на пътя, когато първата пушка изтрещя. Куршумът нито се чу, нито се видя, ала конете се уплашиха и аха-аха да се хвърлят в пропастта заедно с кочията. Делчо Чипиша, коларят, не дръпна дизгините, а цял се просна заедно с тях връз капрата. И в едно и също време хем усети, че ще удържи впряга, хем се почуди, че никой не си дава зор да се притече на помощ срещу ръката, дръпнала тетика на пушката. И както още с всички сили теглеше юздите, смогна да хвърли поглед през рамо. Беше точно навреме, за да види как двамата арнаути, наети божем като пазванти за охрана, вместо да посегнат към оръжията, изобилно натрупани по силяхлъците и седлата им, обърнаха конете, смушкаха ги душмански, търтиха в бяг и само след миг бяха изчезнали по криволиците на пътя.
Делчо съобрази бързо. Че бяха попаднали на пусия, това се разбираше, макар никакъв човек да не се забелязваше наоколо. Майката му беше в бягането. Да се бяга, но къде? Да се кривне беше невъзможно — от лявата страна се възправяше непроходима стръмнина, от дясната зееше не наклон, а все едно бездна, дъното й едва се виждаше. Немислимо беше да се обърне кочията и да се търси спасение назад към Стара река234 — какво ти обръщане на този тесен път! Явно, нямаше място за избор. Щом осъзна това, Делчо Чипиша изплющя с камшика, не извика, а изрева с цяло гърло едно яростно „Диий!“ и подкара кочията надолу.
233
Всички откъси от паметната реч на Добри Чинтулов са автентични, осъвременяването на езика му в буквалния смисъл е незначително. Единствено двете изречения „Делото на българския народ…“ до „… друго, още по-велико дело“ взехме от бележките към сборника на съставителя Никола Табаков „Стани, стани…“, с. 101, където те са предадени като дословен цитат; не успяхме да установим откъде ги е заимствувал Н. Табаков.