Не стигна далече. Отнякъде сухо пропука втори изстрел и, ударен в рамото, коларят изпусна поводите и увисна настрана върху капрата. Конете рипнаха като обезумели и този път сигурно щяха да се хвърлят заедно с кочията в пропастта, ако не бяха наизскочили някакви мъже в турски дрехи и не ги бяха озаптили, лягайки с цялата си тежест върху дизгините. Иззад камъни и шубраци наизлязоха и други, все въоръжени до зъби, та станаха общо осмина. На Делчо, който още се гърчеше на капрата и затискаше с длан шуртящата кръв от раната, изобщо никой не обърна внимание. Нападателите се интересуваха само от кочията — там трябваше да се намира плячката, мисълта за която караше лигите им да текат по лицата. С пищови и ятагани в ръце бавно приближиха, после един, най-куражлията, с рязко движение отвори вратата на кочията и веднага навря в отвора оръжието си. Няколко секунди не последва абсолютно нищо. След това отвътре се появи една немощна и бледа ръка, която полека отстрани оръжието на турчина. Подире й се подаде и притежателят й — беловлас и белоблад мъж на шестдесетина години, облечен в расо и с калимавка на главата.
— Ама че работа, Викред Балабан! — възкликна разочаровано онзи, който бе отворил вратичката. — Точехме си зъбите за някой тлъст базиргян с претъпкана кесия, дето ще се разпори по шевовете, пък то се оказа само един дърт карабаш…
— Само че е башът на карабашовете — обади се друг от разбойниците. — Виждал съм го в Сливен. Митро-не-знам-какъв-си, така говорят за него гяурите.
— Митрополит, сине — глухо, но спокойно произнесе старецът, докато запряташе полите на власеницата си и несръчно слизаше от кочията. — Вярно е, аз съм митрополит Серафим.
— Какъв син съм ти аз? — сопна му се обидено другият.
— Всички сме деца на Бога — кротко възрази владиката, — независимо дали ще го назовем аллах или Господ. И щом съм дваж или триж по-стар от тебе, не виждам защо да не те нарека „сине“.
От скупчените мъже се отдели един. По уважението, с което останалите му сториха път, се разбираше, че този трябваше да бъде Викред Балабан, главатарят им. Дядо Серафим понечи да каже нещо, но турчинът го изблъска така грубо настрана, че старият човек политна и немощната му снага се стовари о кочията. От удара Делчо Чипиша се катурна от капрата и с мъчителен стон се повали в краката на шайкаджиите. Никой не обърна внимание нито нему, нито на владиката.
— Защо мислиш, Ниязи, че напусто сме хвърлили два куршума? — властно рече Викред Балабан. — Тези, башовете на чернокапците, владиките им де, са фрашкани със злато. Имат си и свой данък, владищина, и ония хамсалаци, християните, им го плащат до последния гологан, без дори да се попазарят. Виж му само салтанатлията каруца с меките яйове и ще разбереш, че не босоног карабаш, а златна кокошка е паднала в ръцете ни.
Още произнасяше назидателното си слово, докато вече пребъркваше вътрешността на кочията. И изпод предната седалка измъкна едно обковано с желязо ковчеже. Хвана го за дръжките и с едно изпъшкване, което би трябвало да означава „Какво ви казвах аз за алтъните на владиката?“, го стовари на земята. Поиска да го отвори, но капакът се оказа заключен. Друг на негово място щеше да направи най-простото — да пребърка пленника и да вземе ключето, — но той беше главатар и носеше прозвището Балабан, нему подхождаше да действува „по̀ иначе“, бабаитски. За това измъкна от силяхлъка си лъскав като нова монета барабанлия и изстреля един куршум в ключалката.
— Ха бакълъм, чоджуклар235 — подвикна и отвори капака. И в следващия миг се смръзна от разочарование — в ковчежето се гонеха двайсетина жалки гроша. Като се съвзе от разочарованието си, Викред с презрителен жест изхвърли грошовете и с опитна ръка препипа ракличката за двойно дъно. Но двойно дъно нямаше и това вече напълно го вбеси. Изпсува мръсно, сграбчи владиката за власеницата, а в ръката му отново лъсна сребристо-синкавия револвер. — Давай алтъните, гиди папаз с папаз! — изсъска страшно.
Вместо отговор дядо Серафим все така туткаво бръкна в джоба на расото си, извади шепа дребни пари и ги пусна връз разпилените по земята грошове. Сетне разпери многозначително ръце; не го каза, но всички го разбраха — това беше цялото му има̀не.
— Претърсете го! — нареди Викред Балабан, докато още държеше револвера си до слепоочието на владиката. — Може да има кемер.
Един — той се казваше Реза — препипа стареца с нечестиви пръсти. Едничкият му кяр остана препипването — кемер нямаше.