Стрелецът мушна оръжието в силяхлъка си и едва тогава попита:
— Сигурен ли си, Георге?
— Как да не съм сигурен, войводо! Нали този душевадец направи Козосмоде тесен за мене, та трябваше да те намеря и да хвана „лявото“? Жалко, че го свали ти, а не аз, войводо. Щеше да бъде справедливо възмездие за всичко, що съм препатил от този злодей.
— Огледай и другите двама.
Хайдутинът се подчини. Той беше над среден ръст, почти висок, но толкова плещест, че окото се лъжеше относно боя му. Имаше грубовато, но одухотворено лице с гъсти вежди и чело с остри върхове, врязани в катраненочерната къдрава коса над него. Противно на другите хайдути и въобще на хората от този занаят, той беше гладко обръснат; по-късно, когато дядо Серафим щеше да обърне внимание на това, останалите със смях щяха да му обяснят чудатостта на своя другар от Козосмоде да се бръсне пред малко огледалце всяка Божа сутрин, дори и когато ги преследваха потери или за бръсненето му се налагаше да пожертвува последните глътки вода от запасите си. Благодарение на тази негова привичка се виждаше силно изразената трапчинка на брадичката му и мургавостта на кожата; впрочем именно на тази своя боя хайдутинът дължеше и прякора си — Кара Георги.236
— Единият е Реза — рече Кара Георги, като се върна. — Скверен и извратен като господаря си Руфи Сезгин бей. Този хубостник тука не го знам. От друго село ще да са го привикали.
Може би щеше да продължи, но в този момент към тях приближи митрополит Серафим, като разтриваше натъртените си от въжето китки. Никой не изкомандува, но петимата хайдути мигом застанаха в права редица и свалиха калпаците си.
— Отче, благослови! — каза войводата. И добави: — Ако не се гнусиш от нашия занаят…
— Ще ви благословя, момчета, че и ръцете ви ще целуна, загдето ми спестихте мъка и срам. Но първом нека да видя на какъв хал е коларят ми Делчо. Кой знае, може да има още живот в него.
Сконфузени, че се бяха занимавали с турците, вместо да помогнат на пострадалия българин, хайдутите припнаха напред и изпревариха владиката. Веднага се разбра, че Делчо Чипиша бе ударен лошо, но не смъртоносно — куршумът не бе засегнал вътрешностите му. Дядо Серафим понечи да отпори една ивица плат от подрасницата си, за да го превърже, но войводата го спря с ръка:
— Остави това на нас, твое преподобие. Нам по приляга да се справяме с рани и най-вече на Йовчо — него не го давам за мнозина доктори. — И нареди: — Хайде, Йовчо. Заслужи си похвалата!
Реченият Йовчо приклекна до ранения, с опитни пръсти разкри раната и я огледа.
— Белята е по-голяма, отколкото в началото я помислихме, войводо. Куршумът е заседнал в месото и трябва да се извади.
— Ето ти Рангел за помощник и правете, щото е потребно.
Докато двамата — Йовчо и Рангел — приготвяха остър нож, ракия, тефтик и другото, което щеше да им бъде нужно за „операцията“, войводата зърна как свещенослужителят тайничко отмества поглед от кървящото рамо на ранения. Разбра, че той не понасяше гледката на рани и благоразумно го потегли настрана:
— Да ги оставим сами — предложи. — Тъй, като им висим над главите, им пречим, не им помагаме.
Дядо Серафим въздъхна с облекчение и го последва. Войводата проводи Кара Георги да върже конете на кочията (те по чудо бяха останали мирни при последната стрелба), а последния човек от четицата си — да събере оръжието и парите на убитите турци. И двамата с владиката останаха сами.
— Чувам людете ти да казват само „войводо тъй“, „войводо инак“, ала никой не изрече името ти — поде митрополитът.
Думите всъщност съдържаха въпрос и другият не се престори да не го е разбрал.
— Зоват ме Стоил Иванов Вучков — представи се просто. — Не ще да си слушал за мене, твое преподобие.
— А, Стоил войвода от Инджекьой! — възкликна старецът. — Виж ти каква среща!… Пък се говореше, че си шетал нейде из Варненско…
— Не знаех, че чак толкоз се е заприказвало за мене — рече войводата и пролича, че се е поласкал. — А инак вярно е стигнало до ушите ти, твое преподобие. Наистина няколко години вършах из Варненско и Добруджа. Но по Димитровден задържах две момчета при себе си, не ги разпуснах и още рано-рано, преди да се е обадила кукувицата, се прибрах по нашите места. Присъединиха се и още два тукашни юнака. Е, не сме голяма сила, ама колкото да пакостим на гаджалите — бива.
Дядо Серафим го изгледа продължително. Войводата притежаваше страховита външност, която напълно подхождаше на легендите, свързани с името му. Рошави коси, които се подават изпод плоскодънно калпаче, брада като стърнище, която покрива всичко без носа, чифт огромни мустаци, но не засукани и гледани, а чорлави и власати, и над тях две искрящи очи, от израза на които би побягнал и рис — така изглеждаше човекът, с името на когото кадъните навред от Сливен до устието на Дунава плашеха децата си.
236
Хайдутинът Кара Георги — истинското му име е било Георги Колтуков — е историческа личност (починал е през 1939 г.). Кратките биографични данни за него в книгата, както и външността му са автентични — съобщени са на автора от Георги Йорданов от София, негов внук, който го е познавал лично и го помни добре; помощ, за която му изразяваме сърдечна благодарност.