Стоил отвърна с махване на ръка.
— Разбрахме урока ти, твое преподобие — каза. — По-стар си и мъдър, сигур си прав. Ние ще поразмислим върху думите ти и — Бог знае — може да оставим този друм, за да подхванем друг, по-правилен. Ала, моля те, до тогаз не убивай вярата ни, че и ние сме полезни на българщината.
— Да убивам вярата ви ли? — сепнато възрази старият човек. — Ами че нали именно заради полезността на вашето дело опростих греховете и благослових десниците ви?
Поговориха още малко и се сбогуваха. Хайдутите нагласиха по-удобно Делчо Чипиша на задната седалка и отвързаха поводите, а владиката се разположи на капрата. Последни думи на благодарност и добропожелания, изплющяване на камшика и кочията пое надолу по пътя. От начина, по който подкара, пролича, че дядо Серафим наистина не за първица управляваше конски впряг…
2.
Мехмед Хайдар бей изчука с пръст някаква невидима прашинка от ръкава си, отново се взря в огледалото и остана доволен. Да, така трябваше да изглежда управителят на може би най-големия санджак под Балкана. Всичко в него беше изрядно и трепереше от чистота — от пискюла на феса, през обшитата със сърма униформа, та до скърцащите чепици на краката. Пък защо да си криви душата, хареса му също и образът, който го гледаше от стъклото. Колцина са мютесарифите на падишаха, дето имат такава изпъчена и стегната стойка, мъжествено лице с добре поддържани мустаци и разресани по европейски дълги и къдрави бакенбарди? Да не е униформата, можеш да го помислиш за посланик някъде от Запада… „Така трябва да бъде — каза си беят, — времето на небрежните или по анадолски салтанатлии сановници си е отишло още преди половин век. Тогава може да е било в реда на нещата в одаята на мютесарифа да те посрещне раздърпан и небръснат от една неделя башибозук или бабаит някакъв в дрехи от атлаз и сърма, пльоснал се като жаба всред купчина сърмени възглавници. Ала днес подобен мютесариф ще събуди смях у своите, за чужденците да не говорим.“ И самодоволно кимна към огледалото: нека дойдат да видят него, Хайдар, тогаз другояче ще мислят за мютесарифа на днешния ден, а подигравателните си усмивки ще оставят пред вратата заедно с калеврите си.
С такива мисли в главата Хайдар бей излезе, кимна на ясъкчията си да го последва и тръгна към конака. Да, промени се налагаха. На бея не достигаха знания и опит, за да ги очертае в тяхната цялост, но за основното той беше сигурен: за да оцелее, Османската империя се нуждаеше от промени, които да я извадят от средновековната закостенялост, иначе тя следваше да се смята вече осъдена да бъде болнавата роднина на европейските държави, дето може и да я попреглеждат на болничния одър, но още приживе ще подръпват това-онова от наследството й…
Изведнъж Хайдар бей зърна нещо, от което дъхът му секна, и усети в краката странно премаляване; по-късно щеше да твърди пред себе си (пред себе си, разумява се, с кого би могъл да сподели такова нещо?), че всъщност е станало обратното — първо е усетил премаляването, а едва сетне е видял жената, която го бе причинила.
Жената, естествено, беше Таша Йосифова.
Като се овладя, беят кривна малко от пътя си и се изпречи пред нея.
— Сабах хаиролсун, Таша ханъм237 — поздрави и се прокле мислено: искаше му се да говори твърдо и отгоре надолу, пък издайническото потреперване на гласа издаваше обзелото го вълнение. — Не съм те виждал напоследък…
Тя не вдигна очи от земята:
— От доста време не съм шила на жените ти, мютесариф ефенди.
— Че само за шиене ли следва да се отбиеш в къщата ни? И таз добра, мигар не можеш да наминеш ей така, на гости?
Този път отговор не последва.
— Нали знаеш, че аз те чакам, Таша Ханъм?
— На гости или за шиене, бей? — попита тя с нотка на закачливост.
— Продължавам да ви сънувам, госпожа Таша — внезапно обърна той на български. — Нощем изпълвате сънищата ми, а денем ви сънувам с отворени очи. Няма ли да се смилите най-сетне, госпожа Таша?
— За мен уговорката ни е в сила, Хайдар бей. Но ако вие с правото си на господар…
Той я прекъсна с нетърпеливо махване на ръка.
— Ако я карах по господарски, нямаше да чакам вече трета година, Таша. — Този път Хайдар съзнателно изпусна „госпожа“ — така скъсяваше разстоянието помежду им. — Но щом уговорката ни е в сила, значи, онова „не“, от което се страхувам, не е изречено, нали?