— Тогаз постъпи според закона. Наистина повикай опитен човек да извърши истиндак. И нека сетне всеки си получи заслуженото.
„И все пак е наивник — каза си Хайдар бей. — Не чу ли той, че Мустафа и близнаците са като дупе и гащи? И не си ли дава сметка, че докато дойде човек от Стамбул или даже само от Одрин, те със задружни сили тъй ще замажат работата, че полицаят ще хване на босия цървулите?“ Помисли това Хайдар („на босия цървулите“ си го бе рекъл пак на български), пък иначе кимна в съгласие и произнесе:
— Да бъде твоето, дядо владика. Обещавам да пратя писмо лично до Али паша — ставаше дума за везира, който управляваше полицията — и да изискам най-опитния от полицаите му. Обещавам още да съобщя всички разкрития от истиндака както на тебе, така и на църковната община. Доволен ли си?
Не само дядо Серафим, но и другите двама се поклониха в знак на благодарност.
(Нека прескочим в събитията и да кажем, че мютесарифът изпълни обещанието си и от Цариград наистина пратиха един полицай, когото описаха като авджийско гонче — хванел ли някаква диря, не я изпущал докрай. Беше някакъв колагасъ̀ с подпухнали от любов към ракията очи, който цял месец яде и пи до насита с братята Юксел и Руфи Сезгин и накрая даде тежката си дума: невинни били като агънца.)
— Е, щом стигнахме до спогодба, вече можем да изсърбаме по едно тежко-сладко, а? — Хайдар бей не дочака отговора им и заръча кафетата. А след като ги изпиха, продължи: — Ще се радвам, ако бъдат заловени извършителите на скверното дело, ефендилер. Пет века Сливен носи славата на хайдушко сборище. Мен пък ми е мерак да докажа на Стамбул и на света, че тук е най-кроткото и почтено кътче в царщината на светлия наш падишах.
— Няма да ти бъде трудно да го постигнеш, защото ние наистина сме си мирни като овчици — избоботи поп Юрдан и едва не се задави от лъжата си.
Мютесарифът сметна за полезно да се престори, че е напълно съгласен с „хайдутина в попско расо“ и продължи:
— Не само в самия Сливен, но и навън. Знаете ли вие например, че разните комити из Влашко пак са съставили някакъв си Таен революционен комитет и — чудо на чудесата! — в него този път нямало нито един сливналия?238
Мехмед Хайдар уж се изпусна да каже това, което — както се разбра от погледа помежду им — тримата българи още не знаеха. А всъщност го направи напълно съзнателно. Подари им той новината в замяна на това, че за другото — жалбата им и бъдещия безуспешен истиндак — положително щеше да важи поговорката „Бития — бит…“ и така нататък. Да, мютесарифът на бъдещето трябваше да умее като взема едно, да дава друго…
3.
Защо му каза, че не е изрекла своето ясно и окончателно „не“ на неговите мъжки щения? Какво, мигар му се обеща да му се самоподнесе ей така, на табличка? Или може би в изминалите две-три години се бе поддала на неговата представителна външност и на необикновеното за един турчин благородно отношение (това не можеше да му се отрече) към нея, в края на краищата една слаба жена и безправна гяурка? Да не би неусетно за себе си да е започнала да мисли, че не е чак невъзможно да сподели доброволно постелята на един турчин, към когото не изпитваше нищо повече от уважение? Не, не! Колкото пъти днес, докато работеше у госпожа Кортеза, си задаваше тези въпроси, Таша без колебание ги отхвърляше. Тя, една българка и християнка, при това внучка на Хаджи Нойко Завераджията, никога няма по собствена воля да легне с османлия, пък бил той и благороден като княза от приказките. Но в такъв случай защо подхрани надеждите му? Защо не го отряза изкъсо и отведнъж, пък ако той — Божа работа! — реши да се възползува от силата и властта си, на Таша да остане поне половинчатата утеха, че каквото се е случило, е било наспроти волята й? Що за непривична слабост беше тази, проявената от нея, поради която сега се срамуваше от себе си?
Всъщност отговорът на тези въпроси, които я тровиха и разсейваха целия ден, беше много прост, но на жената липсваха мъдрост, знания и житейски опит, за да стигне до него. Със своето „Не е изречено, мютесариф ефенди.“ Таша само бе търсила да се измъкне от неловкото положение, да се спаси в момента и да отложи колкото се може по-безболезнено този разговор, в който въпреки всички прояви на благородство тя имаше ролята на мишката, а Хайдар бей — на котката.
Човешко беше и обяснимо, ала младата жена не можа да си отговори. И човъркащите я като разяден зъб въпроси провалиха деня й — у госпожа Кортеза остана до залез слънце, докато работата беше като за до пладне…
238
Автентично. Като са се посъвзели след гибелта на Левски, революционните дейци в емиграция свикали през август 1874 г. общо събрание в Букурещ, на което бил възобновен БРЦК с временен състав на централния комитет Каравелов, Ботев, К. Цанков, Олимпий (Гълъб) Панов и Тодор Пеев, като нито един от тях не е бил родом от Сливен или Сливенския край. Срв. Александър Бурмов. Български революционен централен комитет 1868–1877. С., Народна култура, 1950, с. 114–117.