— Дано да си прав! — за трети път произнесе Стилияна. — И дано да виждат в нас от кръвта на братовчеда Наско — тя имаше предвид ревностния патриот Анастас хаджи Добрев, — а не…
Прекъсна я едно хлопване на врата — баща им се бе прибрал за вечеря. Стилияна надникна през прозорчето. И го видя — Йоргаки чорбаджи тъкмо прекосяваше чардака37. Тя остави гергефа и се надигна, разкърши рамене:
— Трябва да слагам вечерята — каза.
Половин час по-късно бащата и синът седяха един срещу друг до софрата, а Стилияна стоеше права отстрани. Не беше то за прислугване, нито стоене „диван чапраз“38 пред бащата, напротив — Йоргаки Чорбаджи би дал много нещо, за да види дъщеря си до себе си на трапезата. Но от едно скарване преди години тя упорито отказваше да засвидетелствува дори такава близост на баща си. Пък и той бе престанал да настоява — страхуваше се тя, какъвто беше чепат характер, да не си вземе очите нанякъде, та нито да я чуят, нито да я видят повече. Както навремето стори Златина, дъщерята на Евтим чорбаджи…
Докато вечеряха, почти не говореха — Йоргаки беше табиетлия човек, ценеше хубавото похапване (пък празничната трапеза на кмета си я биваше), та не обичаше много-много да приказва, докато се хранеше. Едва когато си заслади с лъжица-две петмез, той побутна софрата и в ръцете му се появи кехлибарена броеница.
— Днес Сливен е като пощурял — каза провлечено, а кехлибарените зърна му пригласяха: трак-трак, трак-трак. — Сринало се мостчето срещу Ямболския хан и изтърсакът на Серт Коста, абаджията, насмалко да се удави.
— Сливен е пощурял не заради сриването на мостчето, тате — почтително, но и с нотка на предизвикателство пое темата Димитър, — а защото един уважаван старец и общинар е спасил Стефан Серткостов. Хем си е рискувал живота, хем е проявил изумителна сила.
Йоргаки стрелна сина си с поглед и напомни сухо:
— Поне в този дом Бяно Абаджи не е уважаван старец…
— Толкова по-зле за дома — неочаквано се намеси Стилияна; неочаквано, понеже тя рядко влизаше в разговор с баща си.
Друг път кметът щеше да се зарадва, загдето Тенинка, — така наричаше той дъщеря си — изобщо му е проговорила. Днес обаче думите й го разгневиха: той, меко казано, недолюбваше Бяно Абаджи и не понасяше да го възхваляват където и да било, а най-малко под собствения му покрив.
— Тъй ли? — рече докачливо; броеницата бе престанала да прищраква между пръстите му. — И защо е по-зле за дома, ако смея да попитам?
— Съмнителна чест за един дом е, ако цял един град се прекланя някому за извършено юначество, а той го похулва или дори само го отминава с пренебрежение.
— Стилияна е права, тате — наля масло в огъня Димитър. — Господин Силдаров заслужава даже не един, а два поклона: веднъж за чутовната си сила и втори път загдето той, един общинар, е рискувал живота си за някакво непознато момче.
Йоргаки щеше да избухне, но успя да се удържи — навреме осъзна, че избухването само щеше да подчертае неговата слабост.
— Вие сте глупаци — каза, като се насилваше да придаде надменност на гласа си. — Върху плещите на общинаря тежи грижата за живота и добруването на всички християни в града. Който носи такъв товар, той няма право да показва бабаитлъци, за да помогне само на едного, изпаднал в беда.
— Християните в Сливен с друго око ще гледат на първенците си общинари, ако всеки от тях извърши или поне е готов да извърши онова, което днес е сторил Бяно Силдаров — спокойно, но и неотстъпчиво произнесе Димитър, а Стилияна добави:
— Исус е носел грижата за спасението на не един град, а на цялото человечество и пак не е отминавал, когато е срещал някой страдащ.
— Какво бе? — изпусна нервите си бащата. — Не ви ли стига, че баща ви е пръв измежду първите в богатия Сливен? Или предпочитате да го виждате мостове да оправя? А утре невям ще поискате от него и пехливанин по сборовете да стане?
— Не, тате — все така равно възрази Димитър. — Ти нямаш физически…
— … и духовни… — вметна многозначително дъщерята.
37
Нека читателят не се смущава от факта, че бащата — историческа личност, както и децата му и другите споменати роднини — се е наричал и си е завоювал твърде съмнителна слава като Йоргаки чорбаджи, докато сина му наричаме Димитър Георгакев. Йорго, респ. Йоргаки, Георгаки, е умалително от Георги. Впрочем синът е бил познат предимно като Георгакев, но се срещат документи и с името Йоргакев; напр. в цитираното непубликувано изследване на Атанас Николов той фигурира ту под едното, ту под другото презиме. Тук му е мястото да споменем, че роднинските връзки също са вярно отразени с едно изключение: Йоргаки е бил племенник, сестрин син на видната везбарка хаджи Калуда хаджи Добрева (при която дъщеря му е учила занаят) и следователно той, а не децата му са първи братовчеди на днес позабравения, но виден за времето си родолюбец Анастас хаджи Добрев.