За щастие Бяно Абаджи прие без много-много въртели паниците гозби, които тя му донесе. Също и за почистването не се попазари, само дето не й разреши да се залови веднага за работа, а я принуди да седне срещу него.
— Ти доста храбро се преструваш на весела, момичето ми — започна, докато уж цялото му внимание беше погълнато от натъпкването на лулата. — Но аз съм живял твърде дълго, мене не можеш излъга.
— Позна, татко — призна тя след секунда колебание. И въздъхна: — Не ухае на трендафил участта на вдовицата.
— Нанагорно ти е да припечелваш залъка за тебе и децата ли?
— Напротив, изкарвам достатъчно, че дори смогвам и да поскътам за черен ден. Лошото е, че за някои хора (ако изобщо заслужават да бъдат наречени хора) домът на вдовицата е като село без куче…
— Разбирам. — Старият човек изпусна кълбце пушек. — И нещо трябва да ти се е случило съвсем скоро. Разкажи ми, дъще!
Тя му разказа. Не за срещата с Хайдар бей, но всичко останало — чак до безутешните си сълзи в безлунната мартенска нощ. Той я слушаше внимателно и я прекъсна само веднъж:
— Щеше ли наистина да стреляш, Таша?
— Щях да дръпна тетика. Божа тайна е дали пищовът щеше да гръмне — десетина години не е преглеждан. Аз се правя на много отракана в оръжията, ала всъщност и хабер нямам от тях.
— Излиза, че сме си лика-прилика — засмя се Бяно Абаджи. — Не знам дали има и два пъти да съм държал пищов в ръката си. Пък това за пълнене, за фишеци, за насипване сух барут до кремъка — хич и не ме търси. Но ти…
— Какво аз?
— Ти сигур много курназ ще да си го сторила, за да ти повярват и да видиш петите на осмина вагабонти. Гордея се с тебе, момичето ми.
Като я изслуша докрай, старецът за дълго остана мълчалив и неподвижен, само мястото между двете бели стрехи — косата и веждите му — все по-дълбоко и по-дълбоко се набраздяваше.
— Има нещо, което хората не знаят — наруши мълчанието най-сетне. — Преди две-три години горе, на долапа, не можах да вдигна наведнъж два мокри губера.
— Защо ми казваш това, татко?
— Ей така, да ти призная, че бях надвит от губерите. И захванах да ги изнасям на сергия един по един.
— И все пак не разбирам какво искаш да ми кажеш с това.
Той изчука лулата си и веднага я затъпка с нов тютюн.
— Право или криво, нявга имах име на много силен човек. Дори когато снегът засипа главата ми, приказката за моята сила продължаваше да се шири.
— И заслужено — прекъсна го жената. — Нали ти, белокосият, повдигна на плещите си цял един мост!
Бяно Абаджи сякаш не я чу. Унесено запали лулата си, дръпна няколко пъти да разгори тютюна, затъпка го с пръст и продължи:
— През целия си живот само веднъж съм използувал силата си срещу човешко същество.
— Знам — за втори път вметна тя в разказа му. — Когато ме защити от онзи мерзавец Спиридон.
— Не, грешиш, момичето ми. На Спиридон и неколцина други се е случвало да лепна плесница, но не съм влагал много сила в нея. — Откритото му иначе лице помръкна — очевидно споменът не му беше приятен. — Отдавна беше то, по времето на гьоча239. Един шайкаджия закла зет ми и вече налиташе на сестра ми, та…
— Уби ли го, татко?
— Не, не го убих, но… Хайде, нека не приказваме за това.
— Каква е връзката с губерите?
— Че хората не знаят, дето уж много силният Бяно Абаджи вече бива надвит от два мокри губера. И ако се преселиш тук с децата, нявгашната ми слава ще ти бъде закрила.
Думите му някак твърде бавно достигнаха до съзнанието й.
— Ти ми предлагаш…?
— Просто те каня от сърце. Място — дал Господ. Ако си под този покрив, не ми се вярва някой хългъзник да дръзне да подвиква дивотии през дувара. Пък и на мен ще ми е драго да има живот и детска гълчава в този пуст дом.
Тя избърса една сълза, която се бе хлъзнала по бузата й.
— Ти не си човек като другите, а истински светец, татко.
— Толкова ли ти се виждам скучен? — несръчно се защити Бяно Абаджи. — Аз не мога да си представя нещо по-скучно от светците…
— Ти наистина си светец — не се поддаде на шегата Таша. — Благословен да е денят, в който се съгласи да те имам за мой баща!
— Значи, приемаш? — с надежда попита старият човек.
— Не — отговори тя. — Или поне още не. Стига ми дето ме подкрепи…, ме подкрепи… — Искаше да каже „морално“, но тази дума липсваше в речника й. — Засега още се оправям, газя през калта и се преструвам, че не забелязвам оплювките. Но ако стане по-зле…
239
Гьоч — буквално преместване, преселване, също товара, багажа при преселването (тур.). Така в народната памет се нарича голямото преселение през 1830 год., когато след Дибичовия поход (руско-турската война от 1828–29 год.) хиляди семейства от Сливенско, Айтоско и Карнобатско са последвали руските войски, заселвайки се в Южна Русия.