— … сили нито с Куруча да се пребориш, нито на пехливани да излезеш насреща. Но щом искаш да си наистина „пръв измежду първите в богатия Сливен“, ти не само нямаш право да подценяваш доброто на един християнин от твоя град, а трябва да си „пръв измежду първите“ във възхваляването му.
— Днес, казват, турци са ходили да му се поклонят и поповете са го споменали в ектениите на вечѐрните, само кметът се намери да храчи по него…
Йоргаки се напъна да намери достоен отговор, но като не успя, изруга неопределено, пък смачка на топка и запокити месала от шията си и с невероятна за него пъргавина скочи на крака, излезе и затръшна вратата подире си. Децата му послушаха как стъпките му се отдалечават по просторния чардак, после се спогледаха и се разсмяха приглушено. След малко обаче Стилияна каза сериозно:
— Днес са похвалили родолюбието ти, бате, а преди малко защитихме и един почтен българин от несправедлива нападка. Ала туй ми се вижда малко, бате. За да си достоен българин, вече не стига да те хвалят и да си справедлив — трябва и да си полезен…
7.
Ръката на Мустафа ага, която поднасяше филджана към устните му, спря по средата на пътя си и остана така, сякаш увиснала във въздуха.
— Я повтори, я повтори, Спиридоне! — каза. — Как ни е нарекъл Бяно Абаджи?
— Ще ме извиняваш, ама тази дума беше… серсеми, мюдюр ефенди.
Градоначалникът на Сливен нито пред своите, нито пред християните минаваше за особен акъллия, но в този случай прояви неприсъща за него съобразителност, като попита недоверчиво:
— И как стана тъй, че старецът хем ни е нарекъл серсеми, хем ти е лепнал шамар? Нещо не се вързват работите, Спиридоне.
Ако Спиридон трябваше да се опише с една дума, тя непременно щеше да бъде „зализаност“. Наистина всичко в него беше зализано, сякаш облято в шарлаган — опънатата назад черна и лъскава коса, претенциозните мустаци, лицето, което дъхтеше на ливанто, дрехите. Сега, изведнъж разбрал, че се е увлякъл в лъжите си или е подценил мюдюрина, той, за да спечели време, прекара длан по гладко сресания си перчем, после се постара да кимне убедително:
— Не понесох да обиждат така вас, уважаваните управители на града и санджака, мюдюр ефенди. И когато му възразих, че нивга досега таквиз способни мъже не са били начело на Сливен, той най-неочаквано така ме халоса, че, виж, ей този кътник се разклати и сетне изпадна от само себе си.
Мустафа ага остави недопитото си кафе на масичката, дълго и с видимо усилие размисля над чутото, сетне каза бавно:
— Тешекюр едерим39, че си ни защитил от оплювките, Спиридоне. Ама ако слушаш мене, не е трябвало да го правиш. Ти получаваш платата си от нас — и то добра плата, — не за да се караш с тоз-онзи, а само да слушаш и да донасяш. Няма да е кой знае какъв кярът ни, ако ти влизаш в спор за щяло и нещяло, пък от това гяурите подразберат, че служиш нам.
— Може и да си прав, но в края на краищата и аз съм човек — изкуствено се разпали Спиридон. — И нервите ми не са от желязо. То се понася, понася, ама чак да се храчи по тебе, по Хайдар бей!… Или що — Бяно Абаджи да се чувствува защитен от белите си коси и да плещи врели-некипели, пък аз да му мълча, че и евалла да му казвам, така ли? А, не, туй не го мога, мюдюр ефенди.
— За Бяно Абаджи и за храчките му ти не се кахъри, чоджум — зауспокоява го Мустафа ага. — Аз ще докладвам на мютесарифа и той ще си получи заслуженото. Но запомни за в бъдеще: има ли кабахат, ще има и наказание, ала наказание от нас, не от тебе. Сега ще се събираме при Хайдар бей и аз ще му разкажа всичко от игла до конец. Ама ти почакай тука, чоджум. Зер може мютесарифът да поиска някои неща лично от твоята уста да ги чуе.
… Когато влезе в одаята на мютесарифа — в турския език нямаше дума за „кабинет“ или „работна стая“, — там бяха вече всички, които в понеделник сабахлен се събираха да обсъдят новините и да премислят работите на града и санджака, че и един в повече: Мехмед Халис бей.
Мустафа ага не се изненада, като го видя. Този Халис бей заемаше някакво съвсем особено място всред правоверните в Сливен. Ако не се брои, че — от кумова срама — се водеше член на меджлиса, не беше на никакъв пост и затова изобщо не можеше да се равни на другите присъствуващи — на миралай Хюсеин бей, управителя на фабриката, на самия него, Мустафа ага, че дори и на глуповатия кадия, който по акъл и постъпки си бе извоювал прозвището Келеш Осман. Беше безделник и гуляйджия, който един по един разпродаваше имотите си, получени в наследство, и ги прекарваше през гърлото — своето и на тайфите, които винаги се намираха за муфтанджилък край трапезата му. Но в същото време този Халис бей беше внук на нявгашния аянин Тахир ага, споменът за когото още караше сливналии да стават на крака, та почитта към всесилния дядо някак от само себе си преминаваше и към непрокопсания внук. Почит в конака, дваж по-голяма всред населението. Тя му отваряше всички врати, предизвикваше да бъде срещан с теманета или свалени калпаци, прощаваше му волнодумства, начесто преминаващи в злоезичия, за които всеки друг би опитал твърдостта на дюшемето в хапуса.