— Не ти ли казах, че първом са се допитали до него? Но този път и Добри Чинтулов не е могъл да направи нещо за тях, да им подаде ръка в благородния порив.
Известно време Боян пуши мълчаливо, после рязко захвърли цигарата и я размаза с пета.
— Като че се сетих към кого да се обърнем. — Той спря едно минаващо чираче и му нареди да повика някой си Стефан. — Грешката ни е, че в подобни случаи все търсим старите. Добри Чинтулов, баща ми, поп Юрдан… Докато народните дела се облягат главно на плещите на младите, онези, които се сражават с тирана по чукарите на Стара планина.
Още говореше, когато към тях приближи един момък — висок и снажен хубавец с открито лице, широки плещи и тънък кръст.
— Стефан, син на Серт Коста — представи го Боян. — От два-три месеца е при нас и комай скоро ще напредне във фабрикаджийство.241
Момъкът не каза нищо, но пролича, че похвалата го поласка. А после все така мълчаливо изслуша и въпросите.
— Съжалявам, майсторе — рече, — но не мога да ти отговоря.
— Не можеш или не искаш?
— Не биваше да ме питаш така, майсторе. Дори да не си забелязал почитта ми към тебе, сигур помниш, че дължа живота си на баща ти. При това и двамата имате име на най-добри патриоти. Е, ако знаех нещо, щях ли да го скрия от тебе и от сина на твоя баща?
Иванчо Желязков оцени умния отговор на младия човек, но иначе не скри съжалението си, че още една врата се затваряше пред него.
А в същото време Боян продължи да пита:
— Значи ли това, че в Сливен няма революционен комитет?
— Ако има, аз не съм от посветените в делата му. Но повече ми се струва, че няма комитет, майсторе. Другарувам с хора, които отдавна са в народните работи, познавали са Левски, били са и в нявгашния комитет. Ние бистрим политика, ослушваме се какво се върши в Букурещ и из Българско, заканваме се на султана, ала няма нищо… няма нищо…
— Организирано — подсказа Иванчо Желязков.
— Да, няма нищо организирано. Тъй мисля аз. — Стефан Серткостов отново помълча. — Все пак мога да ти обещая нещо, майсторе.
— Думай да чуем!
— Когато се събираме с моите другари, ще съобщя за желанието на даскал Димитър и на сестра му да бъдат полезни. Ще предам и вашата препоръка, твоята и на господина Желязкова. Защото искам да ви река, че в кръжеца ни вашите имена се тачат от всички.
— Е, слава на Бога! — възкликна Иванчо. — Не изпълних кой знае как поисканата ми услуга, но все пак няма да се върна с празни ръце…
Откъм „канцелярията“ го повикаха — Хюсеин бей го чакаше, за да се приберат заедно в града.
6.
Стефан Серткостов бе налучкал истината: всъщност от 1873 година насам комитетът не съществуваше, нямаше дори революционна група, както разбираше това понятие Апостола, а само някои от предишните комитетски дейци и неколцина по-млади около тях се събираха отвреме-навреме, псуваха тиранията и мечтаеха за битки, славна смърт и победа, но всичко свършваше дотук. Липсваха предишната трескава подготовка, купуването на оръжие, писмата с тайнопис, кръстосването на казата от куриери; имаше само недоволство и непримиримост, но кога е бивал Сливен без тях? Тази дрямка в средите на революционните дейци навярно не бе останала незабелязана от турските шпиони, а чрез тях — и от властта, защото в града не се усещаше и помен от предишното напрежение, от нуждата да се спазват строгите правила на съзаклятието. И сбирките, за които бе споменавал Стефан, отдавна вече бяха загубили от тайнствеността си; наскоро Нено Брадата казваше с тъжен хумор, че вече можели да се срещат и разговарят в църковното кафене, никой от околните нямало да им обърне внимание…
И точно по тази причина беше някак неочаквано, почти необикновено, когато съвсем „по старому“ от ухо на ухо премина вест: народните дейци се свикваха на събрание. Изненадващо беше и друго — починът бе дошъл не от някой от по-личните членове на нявгашния комитет като например Михаил Икономов (той преди петнадесетина дни се бе прибрал от Шумен), Димитър Топалов или Нено Господинов, а от комитетския „пощар“ Михал Стоенчов, който, общо взето, винаги бе оставал на втора линия и в сянката на учените даскали и преуспелите занаятчии и търговци. Тъй или иначе в тази неделна привечер през юли в читалището се събра доста народ. От първооснователите на комитета тук бяха Икономов и другият учител Иван Ханджиев, двамата Димитровци — Събев и Топалов, също Нено Брадата, Кондю Кавръков и, разбира се, Михал Стоенчов. На поканата се бяха отзовали и двамина приобщени по-късно — лекарят Начо Планински и изкусният златар Димитър Кукумявков, който се бе преселил неотдавна в Сливен от Варна, ала иначе бе тукашен човек, от Градец, — както и трима-четирима от най-младите, наричани на подбив „чираци в народните работи“; за най-изявен или поне най-непримирим от тях минаваше Стефан Боянов, деветнайсетгодишният син на Боян Боянов и внук на Бяно Абаджи.
241
Както читателят вече знае, Стефан Серткостов е историческа личност, роден 1852 г., (за външността му срв. тук, бел. 38 към Първа книга). Донякъде произволно приемаме, че е бил — поне за известно време — на работа във фабриката на Саръиванов и Сие: по професия е бил абаджия, а във фабриката са набирали работниците си измежду по-младите, но вече с утвърдено име абаджии на Сливен.