МИХАЛ: — Чедата на Йоргаки не стоят сами в навалицата. Нали кираджийството ме праща по какви ли не друмища, много народ виждам и много нещо научавам. Напоследък ми разправяха за синовете на Кутьо Ганчев. Три момчета, ако ги помните. Майка им, като овдовя, ги проводи за отглеждане при богат роднина в Плоещ.
КОНДЮ: — Помня ги, разбира се. Ами че Димитър, най-големият, замина само преди две-три години.
СТЕФАН БОЯНОВ: — В седемдесет и първа. Не се чудете, че и аз, младият, ги зная. Зер Димитър, Андон и Ганчо са ми роднини, първи братовчеди. Тяхната майка и моят баща са брат и сестра.
МИХАЛ (след късо объркване): — Е, майка им ти е роднина, не и баща им, покойният, ще понесеш да изслушаш някоя горчива истина за него. Че чорбаджи Кутьо Ганчев беше най-обикновен еветчия — да имаше колай, черга пред краката на гъжвалиите щеше да стане. А за синовете му дочувам, че всичките били най-верни отечестволюбци и имали уважението на хъшовете във Влашко. Дори на таквиз, които са били под байрака на Панайот Хитов, на дядо Желю или на Филип Тотю.
БЯЛ ДИМИТЪР: — Ако е за подобни примери, аз пък мога да ви посоча братя Газибарови. Стига да рече да нареди алтъните си един до друг, баща им сигур ще проточи една редица от Сливен до Божи гроб, пък те хич и не се лакомят по богатство, а носят в сърцата си най-чисто родолюбие243. Но там е работата, че това не значи нищо особено. Димитър и Стилияна Георгакеви, братя Кутеви, братя Газибарови не стигат да стъпчем полумесеца. Не можех да понасям дърпането на даскалите, ала трябва да имаме сили да погледнем истината в очите. И да си признаем, че относно готовността на народа за въстание, те имаха право.
ДИМИТЪР КУКУМЯВКОВ: — Благодаря ти, адаш. Благодаря ти от сърце. Защото на мен, нали съм росен-пресен между вас, не ми стигна куражът да тръгна с… — как ги нарекохте? — с учените глави, нито изобщо да издигна дума в тяхна защита, ала вътре в себе си усетих смут.
НЕНО БРАДАТА: — Е, разгеле, чухме и твоя глас, ами поне продължи. Какъв е този твой смут, Димитре?
КУКУМЯВКОВ: — Да си храбър, туй не значи да си сляп и безразсъден, тъй мисля аз. А ако не сме слепи, трябва да си го признаем от сърце: Турция може да клони към залез, обаче голям глупак ще е онзи, който ще я сметне за хилава и готова ей тъй, при първата пушка, да вдигне ръце. Турция може да сбере под зеления си байрак много стотици хиляди войска, приятели. И то войска не с шишанета и пищови, а с белгийски пушки и с немски топове. Безразсъдство и самоубийство ще бъде да се очаква, че развеят ли се два пряпореца — в Ески Заара и тук горе, на Куш-бунар — и султанът ще търти към Анадола, пък везирите му ще коленичат пред нас: сакън, ето ви свободата, само ни пощадете.
КОНДЮ (замислено): — Искаш да кажеш… (С внезапна злъч:) Е, що, да се примирим с робията, това ли искаш да кажеш?
КУКУМЯВКОВ: — Не ме обиждай. Ако мислех така, изобщо нямаше да съм между вас. Зер аз сам ви потърсих, без да ме калесвате… Не, друго исках да кажа. Един български юнак аз не го давам за двама турски бабаити. Ала ако искаме да разчитаме на успех в едно въстание, ние трябва да подготвим толкова войска, колкото е Абдул-Азизовата, пък юначеството ни да навакса по-бедното ни и по-вехто оръжие. Това е!
МИХАЛ (нацупено): — Не е по врат, ами по шия… Каза го по-засукано и по-милаим от даскалите, ала е на един акъл с тях. И сигур е останал тук като тяхно ухо…
БЯЛ ДИМИТЪР (срязва го): — Стига и ти, Михале! „Тяхно ухо“… Като не мислят като нас, туй не значи, че даскалите са предатели или наши врагове, та чак шпионин да си оставят помежду ни. (Продължително мълчание.) Изпокарахме се с онези, обаче трябва да им направим евалла за онова, за което имаха право. А че за доста неща имаха право, туй си е ясно като бял ден. И за чудноватото заобикаляне на апостолите покрай Сливен, и за неподготвеността ни, и за силата на турската царщина…
НЕНО БРАДАТА: — Възгеч бе, Димитре! И ти ли ще подвиеш опашка?
243
Казаното за братя Газибарови отговаря на истината: макар и родени в прочута с богатството си сливенска фамилия, те винаги са се проявявали като честни и жертвоготовни патриоти. Тъй като те остават малко настрана от нашия разказ, тук ще дадем съвсем кратки сведения за тях.
Синовете на Лазар Газибаров Стефан и Никола са били измежду най-близките сътрудници на революционния комитет в Сливен. Особено са се проявили те в 1875 г. в подготовката на Старозагорското въстание. Стефан е бил революционен агитатор, като му е бил определен районът на юг — към Керменлий (дн. Кермен) и Ямбол; брат му Никола по същото време е бил делегат на Сливен при Старозагорския революционен комитет. След неуспеха на въстанието Стефан сполучил веднага да избяга във Влашко, а Никола стигнал до Бургас, от там с кораб заминал за Цариград и през Одеса също се присъединил към революционната емиграция във Влашко. През следващата 1876 г. Стефан участвувал в четата на Христо Ботев и загинал заедно с него, а Никола се е сражавал против турците като доброволец в сръбската армия, служейки в батальона на руския майор Чиляев.