БЯЛ ДИМИТЪР: — Опашка аз няма да подвия, но няма да се пиша и слепок в човешки образ. Да си признаеш грешката, туй е почти толкова достойно, колкото и сам да я откриеш.
КОНДЮ (почесва се по врата): — Не остава друго, освен до времето, когато ще се люшне голямото хоро, да се опитаме да възродим онова, що беше подготвено и узряло, докато още Дякона кръстосваше поробената ни татковина.
БЯЛ ДИМИТЪР: — И да съобщим всичко от игла до конец на Георги (той очевидно говореше за Георги Икономов) и на другите, хм, апостоли в Ески Заара. На колко хора от Сливенската каза могат да разчитат, с колко и какво оръжие разполагаме и тъй нататък.
НЕНО БРАДАТА (сърдито): — Пък и да им поискаме сметка защо аджеба другаде са отишли апостоли, пък тука пратиха само един хвърчащ хабер… дето може да е сигурен, ама може и да е бошлаф…
Известно време те се уточняваха за предстоящата си работа. Разделиха околността — от Котел на север до Ямбол на юг — на части и определиха хора, които да проверяват готовността на родолюбците. По-нататък решиха да поправят една явна грешка на ескизаарци: щом те, уж божем апостоли и ръководители, не се бяха погрижили да държат связ (така се казваше тогава) със сливналии, то сливналии да проводят при тях представител (нарекоха го „постоянен делегат“), който да следи за подготовката и насрочването на „сватбата“ и да праща навременни съобщения за всичко. Връзката с „делегата“ щеше да се поддържа, разбира се, от Михал Стоенчов. Специално старопланинските села повериха на „новооглашените“ Димитър Кукумявков и Стефан Боянов. Димитър, като градечанин, щеше да поеме грижата за родния си Градец и за близките Ичера, Медвен и Катунище, а младият Стефан — Жеравна, защото по майка бил жеравненец, и Котел, където чрез дядо си Бяно имал роднини с доказано отечестволюбие.
МИХАЛ: — А на ония ще кажем ли, щото сега решихме.
БЯЛ ДИМИТЪР: — Кои са тези „ония“?
МИХАЛ: — Как кои? Учените глави, разумява се.
БЯЛ ДИМИТЪР (повишава глас): — Ти луд ли си да задаваш такива въпроси?! Или ще се усъмниш в онези, на които сам Левски вярваше напълно, без каквото и да е „едно на ум“? Не само че трябва да ги посветим във всичките си решения, но и да ги помолим всеки според силите си да ни помага! Лично аз ще говоря с всеки от тях поотделно.
Никой не му възрази и мнението му остана като общо решение.
КОНДЮ (свъсено): — Като приех да обходя западните села, та се сетих да ви разкажа. За ония дерибеи в Козосмоде нали знаете?
КУКУМЯВКОВ (докато другите потвърждават): — Аз не.
КОНДЮ: — Юксел бей и Руфи Сезгин бей, синове на някой си Ружди бей от Козосмоде.
МИХАЛ (вметва): — Комуто някогаш Кара Танас войвода отсякъл едното ухо за извършена пакост.
КОНДЮ (продължава): — Господаруват над целия оня край. И там се имат за султан и за аллах. Своеволия и безчинства — колкото щеш.
КУКУМЯВКОВ: — И какво щеше да разкажеш за тях?
КОНДЮ (още по-свъсено): — Ударили са я съвсем през просото. Вече не говоря за селяните из целия този край, чак до Дермендере, дето са им бетер от аргати, туй е известно на всички. Но напоследък вършат таквиз насилия, че да ти се доповръща, като ги чуеш.
ЕДИН ОТ МЛАДИТЕ: — Какво например?
КОНДЮ: — Ами например туй, че техните чапкъни, ония, дето не се посвениха да посегнат и на дядо владика, отвличат за близнаците млади български жени и девойчета, оставят им ги да си поиграят с тях за ден-два и сетне в някоя нощ ги напъждат. Няма свидетел, няма черно на бяло — двамата катили все са ни лук яли, ни лук мирисали. Обвиниш ли ги, ще се изкарат непорочни като пеленачета… ако изобщо се намери кой да ги обвини и кой — да изслуша обвинението. Наскоро ми разправяха мющерии: тайфата на двамата братя похитили за тях майка и дъщеря от Бинкос244…
МИХАЛ: — Бинкос?! Че туй е досами Сливен!
КОНДЮ (потвърждава с кимване на глава): — Майката била на двайсет и осем, а дъщерята — само на дванайсет…
КУКУМЯВКОВ: — На дванайсет?! Ами че туй е съвсем дете…
КОНДЮ (след ново потвърждение): — Озлочестили и двете. И тъй като детето било цялото в кърви и не можело да ходи, майката го носила на ръце от Козосмоде чак до Бинкос. Там бащата на момичето, като узнал всичко, за един час побелял. Че и нещо се чалдисал.
Продължително мълчание.