— Радвам се да ви видя отново тук, колега Икономов — каза Димитър Георгакев при едно подобно усамотяване. — Не искам да ви лаская, но през последните години мястото ви между нас беше все празно…
— И аз се радвам, че се върнах, Димитре — далеч по-свойски му отговори Михаил Икономов. — Друг въздух е в родния град. Пък и нали е речено: камъкът на мястото си тежи.
— Отсъствието ви се чувствуваше осезателно. При това не само в училището…
Михаил Икономов го стрелна с поглед.
— Тези думи ме ласкаят. И с удоволствие ще побъбря с тебе и за училището и… не само за училището. Какво ще речеш, да се отбием ли след събранието до църковното кафене или до Лютвито — да сръбнем по едно кафе, да поприказваме?
Димитър Георгакев едва има̀ време да потвърди, когато един всеобщ шум прекъсна разговора им. Извърнаха се към вратата точно навреме, за да видят влизането на стария учител и поет. То беше посвоему необичайно, това влизане. При това два пъти необичайно: защото Добри Чинтулов идваше с жена си Анастасия, пък не беше прието да се водят жените на официални събрания, а освен това вървеше с нея „под ручка“ (както се казваше тогава), което също не беше между обичаите на Сливен през епохата. За една секунда имаше стъписване, после гръмнаха ръкопляскания, тон на които даде опитният театрал Димитър Инзов Злъчката. Изненадан, Чинтулов отговори с поклон; не беше престорен този поклон, а от сърце и издаваше искрено вълнение.
Анастасия го отведе до онзи край на масата, където на учителските заседания обикновено сядаше директорът — от там Добри Чинтулов щеше да бъде лице в лице с поканените на срещата. Жената се оттегли безшумно в най-отдалечения ъгъл на стаята, а той остана прав, подпрян с двата си пестника на масата и с най-разчувствуваното изражение, което другите бяха виждали кога да е на лицето му.
Цяла дълга минута никой не изрече нищо, нито помръдна. Двадесетината чифта очи, събрани в учителя, дори не мигваха. Ако попаднеше тук външен човек, навярно би го напушил смях. И как не — този, пред когото най-образованите сливналии стояха в такова страхопочитание, представляваше твърде смешновата фигура: пълен, тромав, с късогледи очи и фес, нахлупен почти до ушите, и с ланец, проточен напреки върху доста закръгленото му коремче. Ала в стаята никой дори не помисляше да се присмее. Защото описаната неблагодарна външност беше физическата обвивка на една от най-големите личности, родени кога да е в града под Сините камъни — човека, патриота, учителя и поета Добри Чинтулов!
Старият учител не ги обходи с поглед, а през дебелите лещи на очилата си поредно се взря в лицето на всеки от тях; изглеждаше така, сякаш в съзнанието му щраква фотографически апарат и запечатва завинаги образите им. После Чинтулов се усмихна; беше една насилена, изкуствена усмивка, която не измами никого.
— Скъпи приятели — заговори най-сетне с развълнуван глас, — познавам ви отколе, мнозина още откакто сте седели пред букварчетата и панакидите и сте сричали пред мене, та зная, че много добре разбирате защо ви поканих сега. Именно сега, когато по дългогодишна традиция се потягат редиците на учителите и се разпределят учебните предмети и задълженията им. А то е, защото… Е, защото в този ден аз ще ви кажа моето „сбогом“. — Някой понечи да се обади, но Чинтулов го спря с вдигане на ръка. — Хайде, нека да си спестим наддумването, искате ли? Наддумването и… лицемерието. Защото не е възможно вие да не си давате сметка, че един почти сляп човек като мене не е подходящ за учителското поприще.
— Няма да си изкривим душите, господин Чинтулов — обади се Иван Ханджиев, — знаем, че, хм, имате затруднения със зрението. Ала тези затруднения, чини се на всички нас, не са такива, че да не изкарате още няколко години в класната стая…
— Не е така, млади приятелю, никак не е така. И не само защото подобно учителствуване би било мъка и за учителя, и за учениците. — Широкото добродушно лице се озари от един странен израз. — Когато учех в Одеса, мили колеги, там на театралната сцена царуваше великата Олга Ярославовна. И когато според всички тя бе в зенита на своето майсторство, неочаквано за целия свят Олга Ярославовна се сбогува с театъра. Заваляха въпроси и молби, дори от Питер
245
Ревностният изследовател на училищното дело в Сливен Атанас Николов (История на училищното дело в Сливен до 1928 г. — неиздаден ръкопис, съхранява се в Окръжния исторически музей в Сливен) посочва за учебната 1875/76 г. 17 учители, между които 5 жени. За общата бройка предполагаме, че Ат. Николов е допуснал грешка; например споменатият от него Пенчо Черковски по това време със сигурност е бил вече в Карнобат. По отношение на броя на учителките в името на романа съзнателно се отклоняваме от истината — действително е имало и други освен Аргира Димитрова. По-специално заслужава да се отбележи Зюмбюля Ив. Талимова, която е оставила трайни спомени в Сливен. Родена е в Стара Загора, образованието си получила в Белград, после учителствувала в родния си град, в Габрово, Варна, Хасково и София, но главно в Сливен; отличила се е и като преводачка — на нейното перо българският народ дължи напр. превода на „Вилхелм Тел“ от Фридрих Шилер.