Чинтулов избърса стъклата на очилата си. В много очи напираха сълзи, някои заподсмърчаха шумно. Михаил Икономов се обади дрезгаво:
— В час като този апостолите са казали на Христа: „На кого ни оставяш, Господи?“
— Не преувеличавай, Михаиле. Вие наистина сте апостоли на просветата и на българщината, ала богохулно е да сравняваш мене с… Вие сте силна общност, приятели, малко училища в България могат да ви съперничат. Пък и господин Коняров с чест и достойнство изпълнява дълга си на директор247, горещо ви го препоръчвам да го преизберете отново. — Кратко замълчаване. — А сега бих предложил, скъпи приятели, да спуснем завесата на тази сцена, която измъчва и вас, и мене. Кой беше онзи мъдрец, който беше казал, че нищо не е така болезнено, както дългото сбогуване?
— Не бързай, даскал Добри — гъгниво продума Злъчката, — разреши и на мене да си кажа думата. Помоему ти избързваш с решението си, зер нали аз те въведох в Сливенското училище, пък на̀ — все още със слово и шамари тъпча знания в главите на сливенчетата. Ала няма да споря, няма да те кандърдисвам — хора на възраст сме, трябва всеки сам да определя житейския си друм. Но има друго, за което нивга няма да се съглася с тебе. Не приемам да ни кажеш „сбогом“, а най-много „довиждане“. Или що, мигар ще откажеш, ако някой от нас — който и да е от нас, дори таквиз учени глави като господата Конярова или Икономова — дойдат за съвет при тебе?
Сълзите вече се проточиха неудържимо по едрото лице на стария учител.
— Приемам поправката, даскал Димитре — каза задавено, — приемам я с благодарност. И още сега ще ви заявя: къщата и сърцето ми ще са отворени винаги за вас. А иначе… Е, нека да си спестим мъката, приятели. И така, сбогом… не, довиждане! — Той присви очи и потърси жена си. — Настя, мила, ще ми помогнеш ли…?
Анастасия отиде до него и промуши ръка под лакътя му.
Докато излизаха бавно, учителската стая отново екна от ръкопляскания. Но тези ръкопляскания бяха други, не като предишните — в тях наред с почитта се усещаше и някаква тиха тъга. И после настана тишина; странна тишина, която никой не смееше да наруши, сякаш щеше да я опорочи с гласа си. Минута… две… може би пет… Най-сетне мълчанието бе нарушено от Димитър Кавалджиев, учител от Класното:
— Изгубихме най-светлата личност и на Сливен, и на школото! — изпъшка той.
— Какви ги ломотиш там? — изрепчи се насреща му Икономов. И повтори иронично: — „Изгубихме най-светлата личност…“ Ще рече човек, че произнасяш надгробно слово.
— Надгробно слово за едного — добави Димитър Георгакев, — дето не само е жив, ами ще бъде жив и тогава, когато никой няма да спомня нас, мушиците и комарчетата в сравнение с него.
— Човекът е болен, пък и на възраст — продължи с предишната стръв Михаил Икономов. — Какво от туй, че е пожелал да се оттегли? Не е ли заслужил стократно почивката си? А при това дори и почивайки си, пак обеща да ни помага с каквото може…
— Абе я оставете това наддумване! — каза Злъчката и полугласно, нали имаше госпожица между тях, тегли една благословия. — Не виждате ли, че всички сте прави. Прав е даскал Кавалджиев, понеже — нека имаме храбростта да си го признаем — без бай Добри тукашните училища, всички до едно, ще закуцукат. Прав е обаче и даскал Икономов, че учителите се сменят, школото остава. Трябва да остава. И да се равнява по онези, които вече ги няма.
— Добре — съгласи се Коняров, — няма да се наддумваме. Ама сам виждаш, Злъчка, криво ни е, че чак не можем да се търпим един-друг. Отдушник са приказките ни, не заяждане.
— Че ни е криво, криво ни е. Ама от приказки няма да ни олекне.
— Може би ще предложиш нещо по-умно? — заядливо попита Кавалджиев, който се бе засегнал от нападките на Икономов и Георгакев.
247
Автентично. С изключение на краткия престой на Пенчо Черковски в Сливен, за времето от арестуването на Атанас Узунов (1873 г.) до 1877 г. директор или главен учител в Сливен е бил Захарий П. Коняров — извънредно образован човек, родом от Ямбол и възпитаник на Историко-филологическия факултет в Одеса. Срв. Табаков. История на…, т. ІІ, с. 484–485.