Мюдюринът поздрави и поседна на обичайното си място на миндерлика срещу прозореца. Отговориха на поздрава му, но без да прекъсват разговора си. А той, разговорът, беше пак за същия Бяно Абаджи. „Ама че работа! — каза си Мустафа. — Днес целият конак сяда и става все с туй име на уста…“ Вярно, с това име на уста бяха и тримата първенци в одаята, само че говореха за друго — как вчера Бяно Абаджи, наспроти годините си, се наврял под гредите на срутения мост, та избавил някакво момче от Клуцохор. Халис бей, нали единственото му занятие бе да скита нагоре-надолу из града, бе научил подробности около случката и сега я разправяше тъй увлекателно, сякаш тя бе станала пред собствените му очи. Другите го слушаха, цъкаха с език и неведнъж вмъкваха по някое „Аферим!“ в разказа на бея.
— Не съм учуден — със смес от уважение и възторг рече Хюсеин бей, когато Халис завърши. — Бяно Абаджи бе един от първите българи, с които се запознах, когато получих назначение в Сливен. И още тогаз ме порази с благородството си. Този човек може да легне под гредите, за да избави един злощастник. А на силата му!… Е, ние, дето се възхищаваме и славословим някакви си пехливани по сборищата като Тако Терзобаслията, трябва паметник да вдигнем на тогова, дето стар, пък е дал урок на толкоз млади. И силата си да използува да върши добро, не да спечели някоя юница в борбите…
„Християнщина! — презрително помисли Мустафа ага. — Хюсеин може да се е въздигнал в султанов миралай, ала отвътре си е останал довчерашният християнин… Че и с европейски мурафетчилъци…“
Не беше голословно обвинение. Хюсеин бей, човек със ситно къдрава черна брада, седефени зъби и масивен и леко изгърбен нос, който издаваше арменския му произход, само преди година бе преминал към правата вяра, но по мислене си бе останал християнин, а по обноска — европеец, където бе получил образованието си.
— Ами че какво пък — побърза да се присъедини към мнението му Келеш Осман, — да речем на мютесарифа поне един лийакат нишанъ̀40 да му издействува от Стамбул.
Мустафа ага реши, че е дошло време да се намеси:
— Аз ще ви кажа нещо друго за същия Бяно Силдар, ефендилер. Пък като ме изслушате, вие пак издействувайте лийакат нишанъ̀ или, хм, вдигайте паметници. — И той разправи онова, което преди малко бе научил за Бяно Абаджи, като само благоразумно премълча истинското занятие на Спиридон. И завърши: — Е, какво ще речете, ефендилер?
— Ще река — избърза с отговора си Хюсеин бей, — че съм учуден мюдюр ефенди. Човек на храбростта и доблестта като Бяно Абаджи не е способен на мюзеверджийства и джавкане от тъмното или по кьошетата. Ако пък наистина ни има за серсеми, ще дойде и ще ни го каже право в очите… Но страх ме е, че сетне и ще докаже серсемлъка ни…
— И все пак го е рекъл — с хъс настоя Мустафа ага. — И не само го е рекъл, ами е избил зъб на оногова, който ни е защитил.
— Че тогаз трябва да ми го предадете на мене — люшна се в новата посока кадията и се постара да придаде строгост на физиономията си. „Постара се“, защото всякакво изражение трудно се отдаваше на това лице: широко — по-широко, отколкото високо, — сякаш докато е расъл, са държали главата му притисната между две дъски отгоре и отдолу; при притискането трябва да са посплескали и гънките на мозъка му, защото по акъл кадията хич не блестеше, а поста си дължеше на тлъстия рушвет, който баща му, богат чифликчия от Татар-Пазарджишко, бе изсипал в джоба на двама-трима везири. — За такъв непокорник съд и зандан, ако не и бесилка…
— Ама как ще го обесиш, кадъ̀ ефенди? — със смес от присмех и раздразнение попита управителят на фабриката. — С лийакат нишанъ̀ на гърдите или без него?
Докато Келеш Осман пулеше очи и се чудеше как да отговори на тази нападка, от другата му страна го подхвана Халис бей:
— Като ви слушам, та се сещам една стара лакърдия — каза със свойствената му шибаща провлеченост. — Али съдел Хасан, загдето го обидил, серсемин го бил нарекъл. Кадията попитал Хасан: „Вярно ли е бе, Хасане, че си казал серсемин на Али?“. Пък Хасан отговорил с такова слово: „Не помня да съм му рекъл, кадъ̀ ефенди, ама тъй както го гледам, нищо чудно и да съм му го рекъл…“