— А на другата страна, господин Икономов?
Учителят се засмя виновно.
— Дайте ми време да помисля — каза. — Докато едната страна бъде готова, ще ви напътя за другата. Обещавам тържествено!
За малко тримата се умълчаха. Във въздуха на стаята трептеше някаква особена възбуда, която никой не би могъл да назове по име, но всеки усещаше и разбираше. После Стилияна изведнъж скочи на крака.
— Тази е особена минута в живота ми. Най-великата от всичките. На нея не й подобава да се ознаменува със сладка и кафета.
— Права си, Тенинке, дай две чашки, но от най-хубавите, билюрените253.
— Защо две? — попита тя с комична сериозност. — Мигар на мене, везбарката, не ми се полага да полея собствената си най-лична минута?
Тримата прихнаха в смях. Беше разтоварващ смях, чрез който се освобождаваха от натрупаното в разговора напрежение.
— Три, разбира се — поправи се, засмян от ухо до ухо, Димитър. — Аз пък ще изтичам за ракийца. От най-добрата, която Йоргаки чорбаджи си пази само за празник. Да, да, нека също и почерпката да е от него…
Той продължаваше да се залива в смях, докато слизаше в избата за бърдуче ракия.
9.
Въпреки предупреждението на Танас Яваша, верния им ятак от Артаклари254, че нощес ще ги споходи гост из Сливен, Стоил не измени нито реда в дружината, нито привичките си. Когато септемврийската нощ вече прихлупваше планината, той нареди да угасят пламъците и в огъня да остане само жарава, после определи постовете и назначи смените за тях, накрая метна на рамо ямурлука си и се отдалечи от момчетата. Такъв беше навикът на войводата, придобит от дълъг опит в Батовската гора и Добруджа — да спи отделно от четата и никога две нощи на едно и също място255. Удари първо по нанагорнището, сетне се върна донякъде по стъпките си, избиколи към запад и се сгуши в една трапчинка, забелязана още през деня. Услуша се, но не чу нищо извън обичайните звуци на планината. Тогава се зави в ямурлука, подложи ръка под главата си и начаса заспа. Това мигновено заспиване също му беше „кяр“ от хайдушкия живот — когато те гонят потери и всяка минута за почивка ти е преброена, нямаш време за нагласяне.
Събуди се рязко и изведнъж, както се събуждат горските животни. И пак както горските животни не помръдна, само наостри слух. Да, не се бе излъгал, някъде се почукваше камък о камък: три бързи удара, подир това два на по-рядко, както беше уговореният знак с ятаците му. От укритието си Стоил проследи всичко по шумовете — срещата и разпознаването с поста (ясно отличи гърления изговор на Йовчо), отвеждането на гостите до тлеещия огън, надигането на другите момчета. Войводата не побърза да се присъедини към тях. Научен на предпазливост, той първо опипа оръжието в силяхлъка си, после с крадливи стъпки на лисица се спусна надолу, откъдето бяха дошли посетителите. Слухтя и се взира в тъмнотата някое време, пък едва като се увери, че гостите нямаха „опашка“, все така безшумно приближи към останалите.
Още не го бяха усетили, когато той хвърли наръч съчки в жаравата, та лумна огнец и освети хората. И се познаха:
— Стоиле!…
— Димитре!…
Стоил войвода не беше твърде по външните прояви на разчувствуванията, но този път не се удържа и сграбчи в прегръдките си госта. Защото бе не някой случаен познат, а Бял Димитър Събев, с когото още преди години бяха давали дума пред Левски за вярна служба на България. Прегръдката трябва здравичко да е разтърсила новодошлия, защото калпакът му се капична настрана и под него лъсна черепът — гол и гладък като кокошо яйце.
Бял Димитър го улови за раменете, отдалечи го на една ръка от себе си и се взря в него:
— Ууф! — възкликна. — Станал си дваж по-страшен, Стоиле. Човек може да те сбърка с мечка-стръвница, бе. Не е за чудене, че амуджите се стряскат нощем, когато сънуват каяфета ти.
— Остави това, ами седни и разказвай. И за Сливен разказвай, и за онуй, дето тресяло, казват, Ески Заара. А вие — обърна се към хайдутите си, — погрижете се за Танаса. И прегледайте що ни е донесъл от Артаклари в торбата си.
… Вече около два часа седяха един до друг край огъня и си приказваха. Всъщност говореше главно Бял Димитър, а Стоил го прекъсваше рядко, но винаги на място.
— Ще излезе — каза например по едно време, — че вие в Сливен здраво сте се изпокарали. Защо? Има̀не ли делите? Или за пуста власт?