— Нямахме единство по призива на ескизаарци. Повечето настоявахме да грабнем пушките и да въстанем. Други обаче се възгещисваха: нахалос щяло да бъде туй, нямали сме подготовка и прочие.
— Ъхъ̀ — замислено произнесе Стоил. — Отминало е времето на вехтите войводи и на четите, сега трябва да се действува като в черковните борби — целият народ да се вдигне като един.
Димитър Събев го изгледа слисано.
— Някой от нашите даскали ли ти наприказва тия, Стоиле? Зер ако не броим черковната борба, сякаш дума по дума повтаряш тяхното.
— Не, не са даскалите. Един стар и мъдър човек ми го каза пролетес. Остави това и карай нататък. Какъв хабер имате от Железник?
Гостът му разказа, каквото знаеше. Не беше нито много, нито радостно: Георги Икономов и другите апостоли вдигнали няколко чети, но едни се разпилели по пътя, други се разминали и не могли да се срещнат, комай до истинска битка с турчина тъй и не се стигнало, само няколко души погинали в случайни сблъсквания. А сега и в Железник, и другаде в Българско турците заптисвали, търсели нишката на съзаклятието. Сливен, разбира се, не останал незасегнат, неколцина здрави и сигурни люде били в хапуса: Кондю Кавръков („Нали го помниш от едно време, кундураджията?“), Михаил Гаджалов, двама-трима от по-младите… Но народните дейци вярвали, че ще се отърват най-много с по един пердах: едно, че били юнаци и нямало да се разбъбрят, и второ, че на дело нямало и какво да кажат — те се готвели да накажат един турчин-злочинец, ама това си била вътрешна работа, сливенска, нямала връзка с ескизаарската буна.
— А Таню? — неочаквано попита Стоил.
— Какво Таню? Забравил ли си, че гние вече две години в Диарбекир?
— Ъхъ̀, значи, не знаете. Таню лятос си е прибрал партакешите и рекъл едно „хошча калън“256 и на Диарбекир, и на Анадола. Рекох, че ще да е дошъл да разпалва буна в Сливен, ама трябва да е вдигнал праха на друга посока. Карай нататък!
— То комай няма повече „нататък“, Стоиле. Такива ми ти работи в нашия Сливен.
Войводата остана известно време мълчалив и неподвижен, загледан в играта на пламъците. Докато го наблюдаваше, Бял Димитър си каза, че всъщност от лицето му се виждаха само очите с острия поглед — всичко друго се губеше в гъстата четина на брадата и мустаците и в рунтавите вежди.
— От цялата работа разумявам — каза Стоил най-сетне, — че онези измежду вашите, дето са били против въстанието, са имали право. Може и да ти става чоглаво, когато ти го казвам, ама е тъй. То и на мен ми е чоглаво, че онзи стар човек, дето говореше за вехтите войводи като за минала работа, е хортувал истината, ама няма как, трябва да му направя евалла на думите. И ако искам да съм полезен, да зарежа „лявото“. И невям тъй и ще направя, Димитре.
Бял Димитър видимо трепна. И макар че беше хладна септемврийска нощ, по голия му череп лъснаха капчици пот.
— Какво значи туй, Стоиле? — попита дрезгаво.
— Ам’чи туй, което чуваш: да разпусна дружината и през Дунава — във Влашко. Където вече няма хайдути, а само истински революционери.
— Сакън, не думай, кардаш! Че нали съм дошъл при тебе анджък като при хайдутин и войвода, народен отмъстител!…
Косматото лице се изкриви — Стоил вероятно се бе засмял.
— Говори де, говори! Виждаш, още съм тук, не във Влашко!
Гостът му разказа за двамата катили в Козосмоде и за поразиите им. И като обясни защо сливенските народни дейци не могат да въздадат заслужената казън, предаде на войводата молбата на всички той с юнаците си да ги смени в това дело. Говореше Бял Димитър, подбираше колкото се може по-тежки думи и долавяше, че те, както се казва, хващат дикиш: образът на войводата от мечка-стръвница все повече замязваше на бесен вълк.
— Вярно ли е туй за майката и дъщерята, Димитре? — попита войводата, когато гостът завърши разказа си; уж не повиши глас, пък се усещаше, че е напрегнат до скъсване.
— Да пукна, ако съм изрекъл барем една лъжовна дума. Щях да те подиря още през август, ама нарочно отложих. Намерих си работа в Бинкос и лично, с двете си очи и с двете си уши, изпитах работата. Тъй е, както го чу. А хората говорят къде-къде повече. Да речем това, че озлочестеното девойче хич не било единствено в казата. Имало още поне десетина със същата участ в този край.
Отново поразмисли Стоил, пък внезапно се провикна:
— Кара Георги!
— Ето ме, войводо.
Бял Димитър с изненада изгледа повикания. Не вида му — в края на краищата корав мъжага с добре натъпкан силяхлък като всички други от дружината, — а порази го лицето му. Защото на̀: намираха се в Балкана по тъмна доба, пък този Кара Георги беше така гладко обръснат, сякаш току-що е бил в ръцете на берберина.