По настояване на Стоил гостът повтори от игла до конец наученото за двамата сина на покойния Ружди бей от Козосмоде. Когато завърши, младият Кара Георги кимна смръщено:
— Всичко е чиста истина, войводо. Не съм им светил на катилите, но комай тези мръсотии с невръстни момичета са дело на Руфи Сезгин, по-стария. Тъй поне се носи приказка в Козосмоде.
— Какво ще кажеш като техен земляк: ние ще можем ли да им платим хака за безчинствата?
— Като нищо, войводо — уверено рече хайдутинът. — Преди да хвана „кривото“ туй исках аз сам да свърша, та изучих всичко изтънко: къде са им вардяните, как може да се проникне в сараите им и прочие. Ала се отказах, понеже ми стана беллѝ, че не е работа за две ръце. Но за нашата дружина ще бъде като детска игра, войводо. Особено ако го поставиш на един кантар с онова, което свършихме при Абдито в Оризаре257.
Стоил го изслуша, после се обърна отново към госта:
— Носи „чок селям“258 на приятелите в Сливен, Димитре. И им предай, че туй за двамата козосмоденски бабаити ще бъде моя грижа, аз ще им набия обръчите. И друго им предай: че таз ще бъде последната хайдушка работа на Стоил. После го търсете само като комита и революционер. — Той сложи два пръста в уста и свирна приглушено. — А сега, ако слушате мене, плюйте си на петите с тогова, Танас Яваша, и поемайте надолу. Разумно ще е преди развиделяване да сте вече на сигурно в Артаклари. — Четинестото лице отново се изкриви в някакво подобие на усмивка. — И да не си забравиш калпака, кардаш. Горските животни ще помислят, че е дошла втора месечина…
Бял Димитър намери сили да отговори в същия дух:
— Защо? Нали уж е речено, че на празна плевня покрив не се слага?
Оказа се, че Кара Георги наистина познава тези места като петте си пръста. На следващата нощ той преведе четата по някакви стръмноти, които нарече „Катърски стени“; когато после по видело минаваха по тях обратно, момчетата майтапчийски си плюеха в пазвите, но не на майтап се кръстеха и благодаряха на Бога, че нощес не са стъпили настрана, та да си изпотрошат вратовете нейде надолу по урвите. После ги прекара по една тясна пътечка, която криволичеше покрай малка, но буйна, пенеста и стремглаво забързана надолу рекичка. Ако не беше момъкът, тук щеше да възникне ново препятствие, понеже тридесетина тепавици бяха наредени една под друга по течението и от всяка се показа не куче, а цял звяр; Кара Георги обаче познаваше всяко куче по име, заприказваше го сговорчиво и хайдутите слязоха до крайната махала на Козосмоде (той я назова Косана), без изобщо някое да ги издаде с лая си259. „Ама наистина е бил панта и половина — цъкаше после с език и гърлено нареждаше Йовчо. — Тъдява и кучетата са «на ти» с него…“ Не мина по най-прекия път през селото, а избиколи през разни околни пътища, като само тихо споменаваше имената на махалите: Гаджовската, Манювската, Влашката… И само веднъж Кара Георги си позволи да каже нещо повече:
— Нашите — показа на своите хора една къща. И въздъхна не на шега: — Ех, да можехме да се отбием, та да ви посрещнат моите, да ни нагостят с един лопуй!…260
Така ги отведе до средната махала и показа отдалече:
— Сараите на Ружди бей.
Също и тук се разбра, че Кара Георги не се е хвалил напразно — под негово ръководство завладяването на сараите свърши за по-малко от десет минути. Щеше да мине и почти безкръвно, ако не бе пострадал Али, същият онзи Али, който през пролетта бе свалил с един куршум Делчо Чипиша от капрата, а сетне бе разпознал и владиката Серафим. Именно той се случи вардянин до широката вратня на бейовите конаци, а Рангел уж искаше само да го зашемети с един удар на кондака на пушката си, ала не прецени силата си, та му прекърши врата. Пък иначе успехът на превземането се дължеше не само на доброто разузнаване, но и на това, че четата не действуваше разпиляно, отделно човек от човек, а събрана в едно, удряше ту тук, ту там, като юмрук. Така без едно „гък“ изловиха тайфата ясъкчии на братята, после още по-лесно разните аргати (с тях всъщност се оправиха съвсем без усилие — аргатите бяха българи и българки, които не само се радваха на нападението, но и тайничко помогнаха на отмъстителите) и накрая туриха ръка и на двете разкошни къщи на близнаците.
259
Днес от някогашните тридесет тепавици по Козаревската река не е останала нито една. Когато през 1987 г. авторът премина по тези места, за тях напомняха само руини. Сега край реката е изграден модерен рибарник за пъстърва, а в най-ниското, където тя се излива в равнината, козаревци са приспособили само обикновена бара за пране на одеяла и черги. Впрочем една тепавица все пак съществува. Предприемчивият собственик на крайната къща на Косанската махала Хрисан Хр. Михалев я е изградил в двора си, като хитроумно е използувал силата на водата и за едно измислено от самия него съоръжение — своеобразна центрофуга, която „изстисква“ водата от стоката.
260
Лопуй — местен кулинарен специалитет. Представлява ястие от късчета месо, зеленчуци и повечко риба, завити в лист от растението, наричано тук лопуй (което дава името на гозбата), и печено на жарава около два часа.