В края на краищата, каза се вече, по-малко от четвърт час след нападението Стоил, ограден само от Йовчо и Кара Георги с обнажени калъчи (другите двама от дружината пазеха край портите на просторния двор), се изтягаше на възглавниците в широката колкото цял харман одая на Юксел бей; стараеше се да го прави „бей гиби“ и салтанатлийски, ала не му се отдаваше много-много — къде ти бейски привички в един бивш овчар и настоящ хайдутин! Навързани, пред тримата стояха в една редица Юксел и Руфи Сезгин с все харемите им, всичките по нощни ризи, жените и с по един чорап в устите — не от страх да не съберат махалата с писъците си, а за да не пречат с вайканиците си на мъжкия разговор, който предстоеше.
— Аз съм Стоил, бейляр — започна войводата; говореше наглед с благодушие, ала долавяше се, че туй е привидното благодушие на котката, която мърка на мишката в лапите си. — Трябва да сте се досетили вече. Ще да сте се досетили и за какво съм дошъл.
Редицата пред него се разтресе. Тримата хайдути забелязаха, че треперенето идеше не от жените, а от братята. И наистина в този момент не можеше да се види нищо бейско и бабаитско в Юксел и Руфи Сезгин, и то не само поради смешноватия им изглед в нощни ризи и с по два чифта космати крака под тях. Анадолската мутра на Руфи изглеждаше по-сплесната от всякога и ококорените му като палачинки очи закриваха почти цялото му лице — ниското чело, топчестия нос с четинестите мустаки под него, щръкналите настрана скули. Юксел, по-големият, се държеше малко по-курназ, но този мним и престорен курназлък беше само в русоватото лице с чипия нос, не и в снагата, която се тресеше чак до върха на голите палци на краката му.
— Бисмиллах261, пощади ни, Стоил войводо! — с пресъхнало гърло удари на молба Руфи Сезгин. — Заради децата ни, заключени оттатък в собата…
— И заради славата ти на великодушен човек — вметна Юксел.
— … умилостиви сърцето си и не ни вземай живота.
— Е, бин берекет версин262 — рече Стоил все с предишното „благодушие“, от което ти полазват тръпки по гърба. — Щом молите за милост, значи се признавате за виновни. Туй ще ни спести много наддумване. И тъй, за кой грях искате пощада, бейляр?
По-хитър или поне с по-бърз ум от двамата, Юксел бей отговори с показно разкаяние:
— Ами сигур загдето изкарахме по принуда дермендеренци на жътва и вършитба, пък още не сме им се наплатили. Друга вина пред Бога и закона комай нямаме…
— Тъй ли? — Повесмата на Стоиловите мустаци помръднаха заплашително. — Друга вина нямате, а? Ами наскоро да сте мърсували тук с майка и невръстна дъщеря от Бинкос, бейляр?
Юксел отново изхитрува, махвайки пренебрежително с ръка:
— Я, това ли било, Стоил челеби. Имаше такова нещо, ама…
— Ама?
— … ама те сами дойдоха, войводо. Дойдоха да се позабавляват и… и си го получиха. — Турчинът намери сили да изхихика нечестиво. — Е, че няма да ги върнем, я?
Защитата му всъщност беше твърде сръчна: уловеше ли се на въдицата Стоил, иди доказвай доброволно ли са дошли българките, или са били докарани силом, пък докато доказваш, колко неща могат да се случат!… Но в този случай беят бе подценил войводата:
— Йовчо! — каза той, без да отмества поглед от турците.
— Заповядай, войводо.
— Върви и доведи майката и момичето, що чакат в съседния сокак. Като се изправят тук, ще се разбере дали наистина по свое желание са дошли да се, хм, повеселят по турски тертип.
Беше хитрост срещу хитрост. И не Стоил, а братята се хванаха. Едва хайдутинът Йовчо прекрачи към вратата и двамата се хвърлиха така стремглаво на пода, че повлякоха цялата завързана редица.
— Милост, войводо, милост! — заговориха едновременно. — Грях сторихме, туй е вярно. — Те вече се цивреха съвсем непресторено. — Не отвръщай на нашия грях с дважди по-голям, войводо. Пощади ни и ние ти се обещаваме нивга с пръст да не закачим жена или момиче, даже закрила ще бъдем от днес нататък не само на българките, но и на българите. Кълнем ти се в това, войводо, само ни дай прошка и опрощение.
Стоил ги гледаше как се валят в краката му и в острия му поглед наред с яростта се мярна и погнуса.
— Наказание ще има и за двамата — каза студено. — За майката и дъщерята от Бинкос, за другите пострадали от развратността ви, за всичките зулуми, що сте вършили по този край вече ред години. Но казънта ще бъде различна. Кой от двамата насили девойчето?
Братята не отговориха — похвална задружност пред смъртната опасност. Вместо тях обаче се обади Кара Георги: