— То ще е било мръсно дело на ей тази анадолска твар, Руфи Сезгин, войводо. В Козосмоде отколе се приказва за неговата извратена слабост към невръстните момиченца…
— Тогава отрежете врата първо на русия — заповяда Стоил. — Но бавно и тертиплийски. Нека Руфи да гледа. И хем да плаче за брат си, хем да вижда що го чака него самия. Хайде!
В следващите секунди се случиха едновременно три неща: хайдутите прекрачиха към коленичилите турци; двамата осъдени се задавиха в рев и плач; обаче по-силна от тях се оказа някаква гълчава на чардака пред одаята. Кара Георги и Йовчо се сепнаха и в това време в одаята връхлетя една жена. Беше също по нощна риза и с разпуснати сиви коси. Зад нея гузно прекрачи и Рангел, който не я бе овардил.
— Ти пък коя си? — попита Стоил.
— Майката на виновниците — отговори жената на най-чист български език. Тя се огледа с подивели от страх очи и мигом разбра какво се готвеше в стаята. — Няма да река да не ги предаваш на смърт, войводо. Заслужили са я десеткратно. Само ще помоля заедно с техните да вземеш и моята душа. Защото за греховете на синовете е виновна преди всичко майката, загдето лошо ги е възпитавала и не ги е направила човеци.
Стъписан от онова, което ставаше пред него, Стоил полека се изправи на възглавниците и се взря в жената. Тя беше стара, може да гонеше седемдесетте, но отвъд бръчките и повяхналата кожа личеше нявгашна чудна хубавица. Той запита неуверено:
— Искаш да речеш, че не са виновни двамата ти хубостници, тъй ли?
— Поне не са виновни само те. Вина имам и аз. И още повече — проклетата им вяра. Ислямът ги учи на извратеност и жестокост.
— „Проклетата им вяра“? — повтори войводата бавно. — Тяхната вяра не е ли и твоя вяра, жено?
Вместо отговор тя бръкна в пазвата си и измъкна пиринчено кръстче, окачено около шията й на обикновена връвчица.
— Ако разпиташ стари люде от селото, ще ти разкажат как нявга Ружди бей отвлече Пройна, дъщеря и едничко чедо на отец Харалампий, поп на Козосмоде. Можех да се освободя, но аз се примирих с орисията си. Родих на Ружди тези двама сина, а той ме направи първа жена в харема си и децата ми — свои наследници. И само едно не сполучи беят или нарочно се престори, че го е забравил — да промени вярата ми.
— Ще рече, че двамата имат в жилите си наполовина българска кръв?
— Българска и християнска, войводо. И то кръв на Христов служител.
— О, Господи!… — изпъшка объркано коравият войвода. После вдигна очи към небето: — Кога най-сетне, милостиви Боже, ще вдигнеш проклятието си от българското племе? Къде се е чуло и видяло внуци на почтен свещеник да озлочестяват християнски жени и девойчета? — Той се извърна пак към старата жена. — Повярвах на всяка твоя дума, майко. А сега ми дай и съвет: що да правя с тези хългъзници тука?
Пройна се поколеба и тази минута беше използувана от Юксел:
— Пощади живота ни, войводо. Давам ти дума, ние никога не сме и подозирали, че колкото сме от турско, толкова и от българско коляно. Иначе можехме ли да извършим грях като… като онзи…?
Стоил сякаш не го чу, той чакаше само отговора на жената.
— Какво да кажа, войводо? — произнесе тя най-сетне. — Може ли една българска майка да отсъди за децата си „Убий ги!“? И една християнка и дъщеря на свещеник да те прикани да нарушиш шестата Божа заповед, може би най-важната от всичките десет?
— И все пак чакам думата ти, майко! — настоя войводата.
— Добре, ще ти отговоря. И то не едно, а две неща. Когато едно време Ружди нае шайка и стори над мене къзкачирмасъ̀263, дойде да му отмъсти не друг, а един от най-прославените ти предшественици. Лично Кара Танас войвода, не може да не си чувал за него. И оттатък, в старата къща, аз самата измолих милост за Ружди. Измолих я и Кара Танас се вслуша в думата ми. И ето — негова първа жена съм и не посегна на вярата ми. Туй беше едното, войводо. А другото пък е от мене. Но не от отминалия, а от днешния ден. Последваш ли примера на Кара Танас, аз самата давам обет пред Исуса и пред българщината да отговарям за делата на синовете си.
— Наистина ли?
— Наистина. Пройна може да е грешила в живота си, ала нивга не е престъпвала думата си. На нейната дума можеш да вярваш.
Стоил помисли, помисли, пък кимна:
— Да бъде твоето. — После се обърна към коленичилите турци. — А вие, бейляр? Вие давате ли дума като тази светица, майка ви? И ще повторите ли клетвата от одеве на тогова?