— За можене — мога целия град — самонадеяно се похвали бьолюкбашията. — Ала аз ще подхвана по-изтънко нещата, ага. Ще разбера кои са били най-верните аркадаши на заптисаните, ще ги изловя и ще ги посъветвам да бъдат по-откровени. — Последните си думи той придружи с един жест, сякаш налагаше някого.
— Тъй да бъде — съгласи се Мустафа ага.
— А паричките ни? — не каза, а изквича Руфи Сезгин бей.
— Докопаме ли заговора — назидателно му отговори Мустафа ага, — рано или късно ще стигнем и до алтъните ви.
— Евет, евет — не се сдържа Нутфулла ходжа.
11.
Три заптиета не го носеха, а по-скоро го полувлачеха по земята — две за краката и трето за ръцете. За малко го оставиха, колкото единият да отвори дебелата дъбова врата, пък го залюляха, изброиха „бир… ики… юч…“272 и го запокитиха в мрачното помещение отвъд нея. За част от секундата Стефан съобрази, че ако там е калдъръм и се сгромоляса върху него на главата си, черепът му може да се строши като яйце, и се опита така да се превърти във въздуха, че да падне по задник или поне на гръб. Но странно — тялото му изобщо не стигна до пода. Непознати доброжелателни ръце се протегнаха от тъмното и го уловиха още по време на летежа. Въпреки това младият човек извика така, сякаш току-що си бе строшил врата. Отговори му изкискването на заптиетата и щракването на катинара на вратата.
— Лошо ли се удари? — попита го един загрижен глас. — Или невям те уловихме точно по натъртеното?
Стефан Боянов изчака да се приспособят очите му към здрачината на хапуса и се огледа. Видя все познати лица — с тези хора народните дейци на Сливен се бяха опитали да съживят нявгашния частен революционен комитет, основният камък на който бе поставен от самия Левски.
— Ами, ударил съм се — прихна в смях той. — Врещенето ми беше за агаларите: нека мислят катилите, че съвсем са ме претрепали.
Приятелите го положиха внимателно върху един застлан ямурлук.
— А те не те ли претрепаха? — попита Кондю Кавръков. — Чухме как те налагаха… Не си пестяха силите, чини ми се.
Като щадеше по-лошо ударените места по тялото си, Стефан се понадигна и седна. Другите насядаха в кръг около него.
— Претрепали са ме, вятър. — Той продължаваше да се хили. — Приложих им един чалъм, на който се хвана дори Али Байрактар, главният им джелатин.
— Я кажи, я кажи!… — подканиха го, развеселени, няколко гласа.
— Като захвана втората вълна на заптисванията в Сливен, сетихме се, че този път тя ще подмокри и моите крака. Първата ми мисъл беше да запраша нанякъде, дорде се укротясат гъжвалиите тука. Но тогаз един стар човек ми даде друг акъл: нека съм се оставел да ме заптисат, бягството щяло да бъде нещо като самопризнание, че се смятам виновен. — Стефан отново се изсмя. — И друго ми каза. Още прадядо ти е рендосвал дюшемето на зандана…
— Георги Силдаря — с уважение вметна Михаил Гаджалов. — Името му и до днес е като легенда в нашия Сливен…
— После го е правил дядо ми — продължи момъкът, — след него и баща ми. Е, сега било и мой ред да си платя даждията.
— Бас държа, че мога да позная чия уста е дала този съвет — рече Васил Желчев, един от младите в народните работи. — Дядо поп Юрдан, никой друг.
— Хубаво, че не приех баса — съгласи се Стефан. — Наистина позна.
— Ама ти щеше да кажеш за чалъма — подсети го някой.
— Научих го пак от дядо поп Юрдан. Катилите, казва той, не си броят ударите, ами слушат доколко жалостиво крещиш. И аз не си пестих гласа — на една тояга на Али Байрактар може да са се паднали по три мои крясъка…
Хапусът се огласи от последното, което му подобава — дружен весел смях. После Кондю Кавръков, той очевидно беше нещо като горгорбашия на затворниците, въдвори тишина и въпреки протестите на Стефан настоя да го прегледат за поразиите от боя. Оказа се, че „чалъмът“, научен от поп Юрдан, не е бил чак толкова удачен: ходилата на младия човек бяха подути колкото средно големи възглавници, бедрата и гърбът му бяха на сини и бели ивици, а някъде и кървяха рани. Кондю и другите почистиха раните и превързаха по-зле натъртените места, дори ги намазаха с някакъв мехлем, който близките на Марин Димитров били успели да вкарат в затвора заедно с храната, накрая настаниха Стефан колкото се може по-удобно и го оставиха да си събира душата след тежкото премеждие. Така започна първият ден на Стефан Боянов в сливенския зандан.