Измина едно денонощие, после още едно. Стефан постепенно престана да бъде в центъра на вниманието и в същото време взе да се запознава със затворническото ежедневие — със страховете, предсказанията и „аз пък чух от…“, с пощенето на въшки и гниди, с вечерните разговори за жени и за мними или преживени приключения. Междувременно болките се поуталожиха, поспаднаха и отоците. За храна не страдаше, техните му носеха достатъчно и предостатъчно всяка сутрин; ако нещо го измъчваше, то беше мисълта, че нощем, когато го надвиеше сънят, той може би стенеше несъзнателно и така разрушаваше образа на юнак и безразличен към страданието, който иначе се мъчеше да поддържа — малка младежка суета и желание да се покаже достоен за Силдаровците, пребивавали и се показали мъже между същите тези четири стени в десетилетията преди него. (Сетне му казаха, че той наистина е охкал и пъшкал на сън, но с това съвсем не се е принизил в очите на събратята си по участ, дори напротив.)
Късно, много късно през третата нощ някой го събуди внимателно и веднага предупредително притисна ръка върху устните му. В мъждеещата светлина на кандилото, което задължително гореше на зида срещу вратата, той разпозна Кондю Кавръков. Когато се увери, че младежът е буден и е надмогнал първоначалното стресване, кундураджията свали пръсти от устата му и тихо се изпъна на рогозката до него.
— Дойдох да си побъбрим биз-бизе — започна Кондю шепнешком. — Познаваш ме, можеш да не се страхуваш от мене. Какво става навън?
— „Всяко чудо — за три дни“, тъй каза баща ми, когато ме изпровождаше насам — каза Стефан, след като помисли. — И комай по убеждение го каза, а не само ей тъй, за кураж.
— Да, ама на̀ — продължават да заптисват, а от нас, заптисаните, не са пуснали нито едного.
— Туй е тътен, бате Кондьо. Даже едновременно два тътена — от Железник и от Козосмоде. Да, също и от Козосмоде, защото там Стоил войвода си е свършил работата при ония двама бейове, както решихме да го помолим.
Тази новина още не беше проникнала през дебелите стени на сливенския зандан, та се наложи Стефан да разкаже, каквото се бе разчуло за случката.
— Халис бей познаваш ли, бате Кондьо?
— Има ли някой в Сливен, който да не го познава?
— Халис бей се отбил на ракия при господин Русчо Миркович и от лаф на лаф се „изпуснал“ да каже, че в конака тълкували нападението над козосмоденските бабаити като ехо от Железник. Разбираш ли? Все едно, че тук също сме въстанали и сме ударили най-напред близнаците, дето са си разпасали поясите в Козосмоде.
— Затова ли продължават да заптисват и да пердашат?
— Затова. Ама било на привършване, тъй рекъл между две ичкии Халис бей. Защото Мехмед Хайдар бей, мютесарифът, е по-умен от своите подчинени и виждал, че туй обвинение е съшито с бели конци, както е думата. — Стефан помълча малко. — Помогнало е и това, бате Кондьо, че никой от вас, заптисаните и измъчваните, не е издал нито дума за комитета.
— Какъв комитет бе, човече? Комитет имаше, докато Дякона още ходеше по друмищата на България. Сега нали ни знаеш на какъв хал сме… — На свой ред и Кондю замълча, явно събираше мислите си. — Какво се чува за братята от Ески Заара?
Стефан разказа, каквото знаеше.
— Подигравахме учените глави — рече другият, — ама невям трябва да им направим евалла. Неподготвена работа се оказа туй въстание, само се дадоха излишни жертви. Пък и ние нахакерне хрантутим дървениците тука. Лошото е, че разложението не е само в Сливен, в Железник или във Филибето. Навсякъде е така, дори и най-горе, във Влашко, от където уж божем трябва да ни ръководят и направляват. Даже сам Христо Ботев е напуснал БеРеЦеКа273.
— Това пък откъде го знаеш? Навън не се е чуло таквоз нещо.
— Чух го от устата на самия Хайдар бей. Беше дошъл на едно от изпитванията ми. И уж ме подигра за скапаността ни, пък ми се стори, че съзнателно го каза, анджък за да ми съобщи новината. — Ново замълчаване. — Нещо съвсем друго искам да те питам, Стефане. Още като те изхвърлиха тука и веднага се разприказва: какъв акъл ти бил дал дядо поп Юрдан, как си надхитрил биячите и прочие. Не ти ли се вижда, че туй е неразумно? Че и опасно? И за тебе опасно, и за поп Юрдан?
Преди да отговори, Стефан Боянов изхихика приглушено.
— Всичко това беше скроено пак от дядо поп. Виж, бате Кондьо, навън много мислят и се кахърят за вас… е, вече мога да кажа за нас, заптисаните. И доста противоречиви мисли се изказват.
273
Автентично. След неуспеха на Старозагорското въстание в средите на революционната емиграция са започнали бурни крамоли и несъгласия и на 30 септември 1875 г. Ботев официално си подал оставката като член на БРЦК.