Но да се върнем отново в затоплената стая на читалището.
Дали беше случайно или по негласна уговорка, ала след излизането на „старите“ се оказаха само хора, свързани с революционната дейност в града… доколкото тя изобщо съществуваше по това време.
— Потънах в земята от срам, като слушах одеве — поде Бял Димитър и избърса плешивата си глава, по която бяха избили капчици пот. — Уж люде на възраст, уж чорбаджии и така нататък, пък ни дадоха урок как истинският българин, дори когато е притиснат от неволята, не престава да мисли за народните работи.
— Прав си и не си съвсем прав — смръщено му отговори д-р Начо Планински. — Едно е да насъскаш сливенци да си покажат зъбите — на̀, вижте ни, живеем и си търсим правдините напук на всичките ви заптисвания и побоища, — съвсем друго е това, нашето. За него не стига един град или десет града да се изплезят на турчина. Моите земляци от Ески Заара го доказаха как е безплодно, когато се действува в ограничено местенце, а не всенародно, както го подготвяше нашият светец Левски.
— Говореше се — замислено подхвърли Икономов, — че там шетали апостоли с нашия Георги Икономов начело, проводени от БеРеЦеКа…
— Възгеч бе, даскале — горчиво му се присмя Нено Брадата. — Тръгнали апостоли из Българско и стигнали до Железник, пък отдалеч заобиколили нашия Сливен. Нека ги разправят тия на шапката ми!
— И все пак се вдигнаха на въстание — натърти Стефан Серткостов. Тези май бяха първите му думи в днешните прения. — Неуспешно, ама все пак въстание. Кой ще го е вдигнал, ако е нямал благословията на БеРеЦеКа? И защо такъв най-личен патриот като Христо Ботев ще си е дал оставката от БеРеЦеКа, ако е нямало някаква връзка между Централния комитет и Ескизаарското въстание?
Петимата се смълчаха, погълнати от мислите си. Нено Брадата така настървено си гризеше ноктите, сякаш се готвеше да ги изяде заедно с пръстите. Бял Димитър без нужда разравяше въглените в мангала.
— Според мен — каза Михаил Икономов, — изминалият месец септември ни показа, че ние, ако искаме да сме готови за революцията, се нуждаем от две неща. Първо на първо, от точна осведоменост има ли изобщо Централен комитет и върши ли се нещо из Българско…
— И ако се върши — вметна д-р Планински, — за кога се готви.
— И второ на второ, от водач, войвода, началник — както искате го наречете. Да речем от един Левски. Или един Панайот Хитов. Или дядо Желю. Изобщо от човек, подир когото куцо и сляпо да тръгне като един. А той пък да е доказал дарованията си на военачалник, за да не поведе това куцо и сляпо на салхана, а наистина на борба за свобода.
— За да отговорим на твоите „първо на първо“ и „второ на второ“, трябва да установим связ с господина Каравелова във Влашко — отбеляза Бял Димитър. — Всичко друго е бошлаф.
Неясен хор от четири мъжки гласа показа, че всички се съгласяваха с него. Но веднага пред очите им се разкриха и затрудненията:
— Наемам се тозчас да тръгна — каза Стефан Серткостов, — ала там не познавам никого, нито някой ме познава. Кой ще се разприказва пред едно момче, за което никой не ще поръчителствува?
— За съжаление съвсем същото се отнася и за мене — с нотка на горчивина се присъедини към него и Начо Планински. — Дори и да нося някаква писмена препоръка — там навярно отдавна са се напарили от хитростите на разни шпиони и продажници. — Той въздъхна: — Ех, друго щеше да бъде, ако беше жив Левски!… Каква празнота без Дякона, Господи!
— Даскал Икономов не може да си остави школото, а ще бъде много белли, ако Димитър по никое време зареже хана — обобщи Нено Господинов. — Значи, пак аз ще трябва да си разходя брадата до Букурещ…
— Комай така излиза — разпери ръце Бял Димитър. — През зимата няма да проличи, ако един бахчеванджия е поел нанякъде.
— Веднага ще ви река, че приемам — каза Брадата. — Ала имам молба — нека туй да е след празниците. За празниците дори овчарите се прибират от Добруджа и от Долната земя — ще бие на очи, ако точно тогаз аз зарежа моята Еленка заради букурещките фльорци.
274
Събитието е исторически вярно: на 1 януари 1876 г. сливенци подали чрез мютесарифа Мехмед Хайдар бей прошение до великия везир Махмуд Надим паша, подписано от 498 души, с което искали българският език да бъде признат за официален („втори след турския в държавата“), да се приемат и българи на административни и военни служби, да се даде право на българите да служат във войската, което би означавало да им се даде оръжие, и т.н. Прошението, разбира се, е останало без последствие, но е направило извънредно силно впечатление като програма, която българското население в империята си поставя за цел да осъществи през следващите години.