— То комай бих се наел да позная и причината, що ви е довела отново в нашия Сливен, ама нейсе…
— Ти невям гледаш с укор на святата им длъжност, дядо? — ропна се насреща му внукът. — Или възнамерението да се пропъди мрака над тази горка земя ти се вижда дребна цел?
— Напразно се горещиш, Стефане — все така миролюбиво продължи старият човек. — Ако на тебе мракът и нощта са ти дотежали от двайсет години, на мене — от седемдесет и пет. Но може ли да съмне, без да е имало нощ?
— Какво означават думите ти?
— Само това, че погрешно и, хм, прибързано ме съдиш. А що се отнася до длъжността на тези юнаци… Единственото, което бих ги посъветвал, е да работят умно, без припряност, търпеливо. По-стари люде от мене са казвали: „С търпение и вода в мрежа се носи.“ — Бяно махна с ръка, сякаш даваше знак, че това пререкание не му е по сърце. — Вие се размразете, момчета, пък аз ще прескоча до хашевото. Няма да ви е излишно да турите нещо на езика си, нали?
— Иска ли питане, дядо? — отговори за тримата Стоил. — След като сме бъхтали друма чак от Беброво277 до тука, и то в таквази нощ…
— За ваш късмет имам малко тархана. С нея хем ще ви нахраня, хем ще ви сгрея и отвътре.
— Ох, ох, ох! — облиза се Георги Икономов. — Откога ми е зажъдняла душицата за сливенска тархана!… — После продължи сериозно: — Само дано не се проточи работата, господин Силдаров. Щото имаме към вас молба за нещо, дето трябва да се свърши още на разсъмване за да не изпуснем един човек. Впрочем да познавате Нено Господинов? Или Нено Брадата, както му думат сливналии?
— Не е ли един бахчеванджия на самия край на Клуцохор?
— Същият. Ще ви помолим да го навестите преди да е търтил нанякъде и да го приканите тук. Трябва ни за важна разговорка.
Старият човек не каза нищо. Запали газената лампа и, докато мислено благославяше Руска, която му бе подарила тарханата, с нея в ръка отиде да готви в хашевото. Уж не се забави много, но като се върна в одаята с уханната купа в едната ръка и дървени лъжици в другата, завари странна гледка — тримата млади мъже се бяха натъркаляли на менсофата и хъркаха юнашки. Бяно се поколеба, сетне се покашля предупредително. Както и можеше да се очаква, пръв — и веднага — се събуди Стоил.
— Вдигни и двамата сънльовци — каза му Бяно Абаджи. — Тарханата не струва, когато изстине.
Не мина много и четиримата, всеки с дървена лъжица в ръка, бяха вече около софрата, а в средата й — купата с димящата тархана. Бяно прочете някаква кратичка молитва и се прекръсти, гостите нетърпеливо последваха примера му, после четирите лъжици едновременно се потопиха в гъстата течност, обилно ошарена със залъци хляб и натрошено сирене. След втората, най-много след третата хапка стопанинът се отдръпна за малко, за да постъкне огъня в баджата. Но когато седна пак на скемлето си, с изненада видя, че купата, която събираше навярно един средно голям бакър, не само бе напълно празна, но сякаш бе и изблизана. А тримата гузно извръщаха погледи настрана.
— Нека да ви е наздраве — пожела им старият човек. — Да караме нататък, а? Ей на̀, хемен-хемен се е развиделяло. Докато отида до последната къща на Клуцохор, съвсем ще съмне. Що да река на Нено?
— Да си размърда дирника и да дойде начаса тук! — избърза Георги Икономов. — Това е!
— Аз ли го привиквам, или…?
— Не, дядо — каза Стоил войвода. — Речи му само моето име и толкоз. — И веднага се поправи: — Не, и още нещо. Нека този гявол Нено да си остави карагьозчилъците в къщи при булката, а тук да дойде разсъдлив и грижовен като кадия по давия, както е думата.
Бяно бе очаквал, че името на Стоил ще накара Нено Господинов „да си размърда дирника“, ама чак такова престараване го изненада. Нено не само мигом заряза всичко друго, но и през целия път към Кафтанджийската махала подтичваше като пале пред стария човек. Също и поведението му в дома на Силдаровците не беше от познатите тертипи. Направо без поздрав той така буйно прегърна поред Стоил и Георги Икономов, че ребрата им изпукаха, но на Стефан едва-едва подаде ръка. Защо? — запита се Бяно Абаджи. — Пренебрежение към младостта на Стефан ли беше това? Или своеобразно спазване на чинопочитанието?
Той още си задаваше тези въпроси, когато четиримата се разположиха на скемлетата около вече празната софра.
— Да ви оставя ли сами, момчета?
— Не, господин Силдаров — отговори Георги Икономов. — Още от времето, когато се срещахме под този покрив с Дякона, царство му небесно, ние ви имаме за един от нашите. И нямаме що да крием от вас.