Бяно поблагодари с кимване за доброто слово, ала иначе благоразумно реши, че „жабата не бива да вдига крак като вола.“, та седна по турски на миндера наблизо до прозореца. А оттатък разговорът вече започваше, както се казва, по кестермето — без какъвто и да е увод Георги поиска Нено да докладва (тази дума употреби: да докладва) какво е положението с комитета в Сливен и каква е готовността за въстание. Нено Брадата вероятно наистина бе оставил карагьозчилъците си в къщи, защото заговори по същия начин:
— Щом искате да знаете истината, ще ви я кажа със съвсем прости думи. В Сливен няма комитет. Няма и каква да е готовност за въстание.
— Как така?! — ахнаха в един глас двамата гости от далече.
— Ами ей тъй на̀ — разпери късите си ръце Нено. — Комитетът легна болен още със заптисването на Атанас Узунов и другите през седемдесет и трета и още не се е кошколандисал. А като няма комитет, няма и подготовка за въстание. Иначе все си псуваме султана, ама…
— Хубава работа! — изпъшка Стоил. — Щом в Сливен е така, то…
— Наистина в Сливен е така, войводо. Удариха ни тежко и есенес, когато стана буната в Железник. Издайство ли имаше, някакъв списък ли докопаха гаджалите, ала напълниха зандана все с посветени на делото люде. На̀, негова милост — Нено посочи с брада към младия Стефан, — също и той опита и въшките на хапуса, и тоягата на катилина Али Байрактар. — Кратко замълчаване. — Аз все пак ще река едно „слава Богу“, загдето нито един от нашите юнаци не се уплаши и не се разбъбри, иначе сега моята Еленка щеше да получава писъмца от Диарбекир…
— А по селата? — осведоми се Георги. — По равнината към Ени Заара? И още повече нагоре в Балкана?
— Същата работа, че и по-зле. То нали знаете турската: „Анасъ̀ не исе, данасъда о-дур.“278
Бяно прецени, че за сигурността на тези млади хора не е лошо да надникне по двора и навън на улицата, та незабелязано излезе от одаята. Не му се мярна нищо тревожно; вихрушката, която продължаваше да смита ледените кристалчета от скована земя и да ги шиба насам-натам, бе прибрала сливналии по дюкяните или на топло в къщите, та жива душа не се забелязваше. Той се прибра в одаята и седна на предишното си място. А в това време разговорът бе избързал напред.
— Няма как — мрачно говореше Георги Икономов. — И ние като кучето ще трябва да скачаме според тоягата. Докато дойдат истинските апостоли, определени за вашия революционен окръг, наша длъжност ще е да вдигнем болника от одъра и да го поставим поне до толкоз на крака, както е било преди седемдесет и трета. Затова ще разчитаме най-много на тебе, Нено, и на другите верни люде, с които ти ще ни свържеш. Нека разгласят на всички роби, които не желаят повече да търпят робската верига, че ние със Стоил, други двама роби, дето…
— Не! — остро, почти гневно го прекъсна Стоил. И повтори: — Не!
Всички го погледнаха смаяно.
— Какво „не“, войводо? — плахо попита Стефан.
— Аз не съм и никога не съм бил рая, роб, а само свободен човек — каза Стоил. — Заради тази свобода още от ей толчав се главих овчар — нали и бай Панайот говори, че в Българско само хайдутите и овчарите могат да назоват сами себе си свободни люде?279 Все за същото по-подир хванах „лявото“ и станах хайдутин — да се чувствувам свободен и да дарувам ако не свобода, то поне закрила на роба-българин. А сега знам, че съм се обрекъл на гибел, но желая да умра все като свободен човек. Туй нека да се знае от всекиго!
— Добре, нека да бъде на твоето — каза след известно мълчание Георги Икономов. — Нека се разгласи на робите, че двама свободни българи са дошли да ги поведат за свобода или за смърт юнашка…
Бяно Абаджи отново излезе от одаята — думите на Стоил го бяха развълнували, та изпита желание да ги премисли в самота. За да даде работа на ръцете си, той се залови да свари кафета, а иначе отпусна ума си в посоката, която бе очертал страховитият по образ войвода. Дали пък — о, Боже! — този сладък сън, наречен свобода, може и да се сбъдне? И ще доживее ли той, старият Бяно, някога да каже със Стоиловата дръзка гордост „Аз съм свободен човек!“?
Поднесе кафетата. Четиримата в одаята му поблагодариха с разсеяно кимване, ала не прекъснаха разговора си.
— Трябва да имаме „едно на ум“ — казваше Стоил, — че наши верни ратници са известни на конака. И че усети ли се раздвижване на лизнатите — така по онова време наричаха онези, които са посветени в делото за свобода, — полицията първом тях ще хвърли в хапуса. Туй не бива да се допусне. Не само защото ще са ни нужни като войници. Ала през есента те не са сторили издайство, едно, че са издържали на лобута, и второ, че са нямали какво да издават. Ако обаче за нещастие утре някой се разприказва, всичко ще се разплете.
278
„Каквото е майката, такова е и телето“ (турска поговорка, приблизително отговаря на българската „Крушата не пада по-далеч от корена си“).
279
Очевидно се има предвид книгата на Панайот Хитов „Моето пътуване по Стара планина и животоописанието на някои български стари и нови войводи“, издадена за пръв път в 1872 г. от Любен Каравелов в Букурещ, която скоро се е превърнала в нещо като Евангелие за борческата младеж. На стр. 19 (от изданието в 1962 г.) Хитов пише: „Нека ми бъде простено да кажа, че в нашето отечество само хайдуците (т.е. хайдутите), овчарите и говедарите са свободни хора. Тия хора барем навреме са избавени от турското робство и от чорбаджийските насилия, а за една свободна и щастлива минута много българи са готови да пожертвуват всичкия си живот.“.