— Ти не си тук, за да навестиш старата си майчица, нали? Нито да захванеш занаят или търговия, че да се задомиш, да навъдиш челяд?
Той навярно не бе подготвен за такъв прям въпрос, та гузно отмести поглед. Грижливо подбра думите си, преди да отговори:
— Някога ме учеше, мамо, че човек в беда може да излъже врага си, но майка си — никога. Така ли беше?
— Този отговор комай ми стига… — тихо каза Руска.
— Може да ти стига, но не и на мен, мамо. Иначе съвсем скоро ще започнеш да виждаш в лицето ми обикновен лъжец.
— Говори тогава.
— Преди да науча А, Бе, аз вече знаех „Който носи мъжко сърце и българско име, да препаше тънка сабя, знаме да развие!“. Предопределено от Всевишния е било, щото тези думи да не бъдат само някаква си песен за мене, а смисъл на живота ми.
— Е, чак пък предопределено от Бога…
— Добре, ако Божието име те смущава, нека да е предопределено от съдбата. От предците ми. От кръвта в жилите ми. — Андон заговори все по-бързо, по-живо, почти ожесточено. — Дядо ми Ганчо — заклан от турците. Твоят дядо Георги — обесен на портата. От братята на дядо Бяно единият загинал като хайдутин, другият — като руски волентирин. Баба Трънка, войводата Георги Трънкин, вуйчо ми Найден, който намерил гибелта си с Хаджията на Бузлуджа… Да изреждам ли още, мамо… Е, сега пък отговори ти: няма ли да е някак противоприродно издънка от такъв род да живее само с мисъл за лично добруване, за търговия, за дом и челяд? И да не гони някакви по-високи цели, които са над собственото благополучие?
Майката въздъхна тежко, като обречена. А после отговори на въпроса с въпрос:
— И братята ти ли носят мъжки сърца и ще развиват знамена?
Ново кратко запъване. Руска разбра смисъла му и продължи:
— Също и те ли ще се върнат насам?
— Не, мамо. Двамата с бате забранихме на Ганчо да… Кълна ти се, той не искаше и да чуе за забраната ни, но едва когато му казахме, че трябва да се опази за тебе…
— Значи, ще чакаме само Димитър?
— Няма да го чакаме, мамо. Не искай от мене да ти кажа всички подробности, но… С една дума, няма да мине много и тук народът ще се вдигне на люта бран срещу турчина, а от Влашко ще дойдат на помощ не чети, не дружини, а цели два полка. С най-добро оръжие, с опитни началници… впрочем единият е тукашен юнак, Таню от Клуцохор, може и да го знаеш. Когато тръгнах, не знаех още бате Димитър с кой полк ще бъде.
Повторна майчина въздишка, този път по-горестна, по-безутешна.
— Никой не разбира майките — почти шепнешком продума Руска. — За хората какво е майката? Жена, която ражда деца, кърми ги и ги отглежда. Толкоз. И никой не помисля, че тези същите деца, дори и на сто години да станат, за майката си остават все част от самата нея, все нейни рожби. Пък ако се случи неин син да извърши юначество — я като Панайот да е страшилище за турците от двете страни на Балкана, я като Хаджията да намери смъртта си с куршум в челото на Бузлуджа, всички я хвалят: „А, бравос, майка на герой!…“ Пък горката майка хич не се радва на такова гибелно геройство. Тя иска от Всевишния само едно — да види детето си живо и здраво. И честито. И със сполука в работа и семейство. Но кой те пита… Хората…
Тя явно щеше да продължи още дълго, но едно хлопване на външната порта я накара да преглътне думата си. И скокна да види кой е, пък като видя, на лицето й се изписа една малко насилена усмивка. Все свои хора бяха. Трябва да се бе разчуло за връщането на Андон, защото Райна с трите деца дойде от Дели Балта, почти веднага след тях пристигна и баща й, Бяно Абаджи. С малко закъснение се появиха също братовчедът Христо (после се оказа, че добри приятели са ги привикали чак от воденицата му на „Аркаръ̀ куруч“) със семейството си, а подир него слезе и Боян от Саръивановата фабрика. Настана шетня и оживление, каквито домът на покойния Кутьо Ганчев отдавна не помнеше. Руска наизвади едно-друго за похапване, и проводи Ангел, по-малкия син на Боян, до комшиите за стомна вино. И стана едно посрещане, каквото от седмици да го бяха гласили, пак нямаше да стане. То въпроси и отговори, то наздравици и песни, то „Брей… брей… брей!…“ — нищо не липсваше под този покрив в Мангърската.