Мина време, дружината около веселата трапеза се накъса на по-малки групички, а стопанката продължаваше да прислужва „с каквото Бог дал“, както тя казваше. И уж се грижеше по равно за всички, ала окото й все беше на софрата пред Андон — на него, маминия, дали му е всичко наред, дали си има достатъчно… И тази й грижа за сина стана причина да дочуе един кратък разговор между Андон и дядо му Бяно.
— Ти си живял дълго, сигур познаваш целия град — казваше синът й. — Да си чувал, за някой си Нено Господинов? Тук май го били прякоросали Брадата?
Бяно Абаджи го изгледа продължително; Руска съжали, че поради големите му бели вежди — същински пухкави снежни възглавници, надвиснали от керемиден покрив — не можа да види погледа му.
— Зная го — беше отговорът. И последва едно многозначително: — И ябанджиите, дето му гостуват, също и тях зная.
— Ще ми сториш ли един хаир, дядо? Не е за нещо голямо — като се разотидат гостите, да прескочиш до Ненови и да проводиш „ябанджиите“ тук, само туй.
— За сторване — сторвам го. Ала ще ти дам друг акъл, Андоне. Даже не един, а два. По-разумно е ти да отидеш у Ненови. Зер ти се прибра в Сливен открито, от каруцата слезе, както се вика, пред самата врата на конака, докато Неновите гости се крият и спотайват — излишен риск ще е да ги разкарваш до тука.
— Крият се и спотайват, казваш? А работата, за която са проводени, не вършат ли?
— Що са свършили и що не са — ще научиш от тях, сине. Аз само ще ти река, че тук стана една голяма несполука. Същата нощ, в която „ябанджиите“ пристигнаха, в Клуцохор се извърши едно грозно престъпление. Неизвестни катили бастисали къщата на Стоян Айряна, мирен човек и среднозаможен, и изклали него и цялата му фамилия. Всички до крак. Полицията се напъна да хване убийците, ала ядец — до ден-днешен не влезе в дирите им. И като не знаеха кому да припишат страшното дело, обявиха, че са го сторили неизловени бунтовници от Ески Заара. А туй дойде много лошо, Андоне. Георги хем го познават в града, хем се знае, че е бил един от водителите на Ескизаарската буна. За Стоил да не говорим, за неговата глава и награда ще дадат. И ето как стана тъй, че чужди грях върза ръцете на вашите пратеници.281
„Виж го ти, тате! — помисли на това място Руска. — Загърби седемдесет и петте, пък още пипа ловко, като най-опитен съзаклятник!…“
— А вторият съвет, дядо? — попита в това време Андон.
— Да ти препоръчам друг придружник до Ненови. Не че мен ме мързи, не. Ала ако тръгнем двамата, всеки срещнат ще си рече: а, по работа отиват. Докато онзи е млад, никому няма да направи впечатление, че двоица ергени са тръгнали на нейде по нощите.
— Кой е той, дядо?
— Братовчед ти Стефан, на вуйчо ти Боян големия син. Ей там отсреща вдясно. И не се бой, той е „лизнат“, както е по вашему…
Стефан, изглежда, усети, че се говореше за него, та погледна въпросително към двамата. Андон му подмигна съучастнически. Стефан сгуши една усмивчица под редките си мустаци и отговори по същия начин.
„Какво излиза, Боже мой? — каза си тревожно Руска. — Завайкала се майката за щастието на синчето си, пък на̀ — целият народ, от стареца до момчето, имал други грижи. От онези, в които залогът е главата…“
По-късно мнозина щяха да оприличават времето след завръщането на Андон Кутев на онова тайнствено и необяснимо нещо, което става с тестото за козунаци. Лежи си добре измесеното тесто и изглежда заспало во веки веков, пък изведнъж му става нещо, разлудува се, шупва, кипва, надига се и докато погледнеш — преляло от нощвите. В случая „тестото“ беше Сливен и главно неговите революционни дейци, а „нещото“ — Андон с неговия възторжен ентусиазъм и неукротимата му деятелност.
Започна се с това, че Андон одобри и прегърна Стоиловата идея за създаването на скришен стан в Балкана. Опитни комитетски люде обходиха старите хайдушки сборища и изборът им спря на една потулена и суха пещера до онова място, което открай време се смяташе за царство на народните закрилници — Куш-бунар. (Те не допущаха, че преди петнадесетина години точно в тази пещера Георги Трънкин войвода „зазимяваше“ оръжието на четата си от Димитровден до Гергьовден…). И от Сливен поеха нагоре товари — не на кервани, разбира се, а като уж незначителни вързопчета по гърбовете на момци, излезли наглед нагоре към къшлите. „Уж“, защото в бохчите на привидните излетници имаше оръжие, джепане, брашно, сланина, сирене, сухо месо, кашкавал и какво ли друго не, за което преносвачите трудно можеха да дадат обяснение, ако — не дай Боже — се случеше да бъдат пребъркани от заптийската стража.
281
Случаят с убийството на Стоян Айрянов и семейството му, станало причина за ограничаване дейността на Георги Икономов и Стоил войвода, а по-късно — и за укриване в Балкана на компрометираните пред властта като съзаклятници в Старозагорския бунт сливенски дейци — автентичен. Срв. Д. С. Кукумявков. Спомени от Сливенското въстание в 1876. Сливен, 1885, с. 18.