Много скоро се оказа, че това начинание, предложено от Стоил войвода, е било крайно разумна мярка. И навременна! Защото шпионите на конака подушиха, изглежда, раздвижването на народните дейци и с ново настървение подхванаха пак да душат по дирите им. И както през есента, също и сега най-предпочитаната им „плячка“ бяха онези съзаклятници, които и през октомври първи опитаха дюшеметата на хапуса. Поумуваха народните дейци и решиха: не биваше да рискуват съдбата на тези свои другари, които си бяха завоювали име на най-предани и най-сигурни. И по споразумение помежду им на връх „Свети 40 мъченици“ — ще рече на 9 март — четирима завиха навущата около краката си и поеха към Куш-бунар: Кондю Кавръков, комуто възложиха да бъде временен войвода, Михаил Гаджалов, Васил Желчев и Марин Димитров. Много наскоро натам поеха и още двама-трима, за които се разбра, че турската полиция „ги е хванала на нишан“.
Като оправиха тази непосредствена заплаха, Андон Кутев запретна ръкави да съживи и да вдигне на крак един отдавнашен болник — революционния комитет. На 14 март той свика в бащиния си дом събрание на „лизнатите“; след като се посъветва с Георги Икономов и Стоил, от нявгашния състав на комитета покани само Нено Брадата, който в „мъртвото време“ единствен бе държал в ръце работата… доколкото работа изобщо бе съществувала, иначе се спряха предимно на по-нови („още неизхабени“, бе казал за тях Стоил) хора. На това събрание Икономов най-сетне — цял месец след пристигането му! — прочете възванието на БеРеЦеКа за всеобщо въстание и съобщи вестта, че на „войводския“ Сливен е отредена честта да бъде център на втория от общо петте революционни окръга, които щяха да вдигнат българския народ „за свобода или смърт“. „Но туй не значи — предупреди Икономов, — че е достатъчно да се тупаме в гърдите и да чакаме паницата с курбана сама да кацне на софрата ни282. Иска се работа, братя. Работа, работа и пак работа!“ Избраха ново ръководство на комитета. За да има приемственост с предишния, за председател определиха Нено Господинов; другите длъжности разпределиха така: подпредседател стана Димитър Кукумявков, касиер — Петър Каракостов и секретар — Георги Киряков. Тайната поща щеше да се направлява от дома на Нено Господинов. Отначало Нено се опъна: не било разумно, рече, да се оставя нещо „черно на бяло“, по-благоразумно било да се сношават със селата и с другите окръзи „с устни приношения на пратеници“. Георги Икономов обаче остро отхвърли това предложение: „Населението мъчно ще повярва на такъв пратеник, а като се работи с писма, подпечатани с комитетски печат, по-друго впечатление дават, на когото се представят“. Така че не само се възприе възобновяването на тайната поща, но и възложиха на Кукумявков и Каракостов — и двамата опитни златари — да изработят печата на комитета; за да се предвардят от злоупотреба или неразумни постъпки, печатът трябваше да може да се разглобява на четири части и всяка част да се пази от отделен член на комитета.
Накрая решиха и най-важното — как да се повдигне населението и да се приготви за буната. За „проповедници на въстанието“ в града определиха Андон Кутев, Георги Киряков и Петър Каракостов, а за Балкана двамата Димитровци от Градец Кукумявков и Събев, които освен в родното си село познавали също будни момци от Медвен, Ичера и Катунище. На това място се обади най-младият от присъствуващите, Стефан Боянов, и изчервен като домат, се предложи сам себе си за Жеравна: майка му била жеравненка, напомни, там имал бая роднини, дето били хем родолюбци, хем на войнишка възраст — чрез тях се надявал да подготви една жеравненска чета за въстанието. Гласуваха му доверие и оставиха Стефан да отговоря за „чорбаджийската Жеравна“.
Това се видя недостатъчно на Андон Кутев, та той настоя да се споразумеят и за ред други неща, които някои наричаха „дреболии“: например на кого да разчитат за ушиване на униформите, а на кого — за направата на цървулите, кой може да ушие чантите за храна и куршуми, откъде да купят барут, олово и прочие, и прочие. На възраженията отговаряше приблизително така: „Добре де, може и да не се съгласят, тяхна си работа. Ама ние да си определим още сега на коя врата ще почукаме най-напред. И да си го имаме като задача. Например без значение ли е дали ще имаме, или няма да имаме лекарства за затваряне на рани? Каква войска ще сме без тях? Пък никой няма да ни ги донесе на крака, трябва ние сами да си ги осигурим…“
Когато уж се споразумяха за всичко и някои вече се приготвяха да станат, Георги Икономов неочаквано заяви, че е намислил в близките дни да напусне Сливен и помоли да му съберат малко пари за път и да му осигурят човек да го отведе до Лясковец. А като наскочиха срещу него, обясни намерението си приблизително така:
282
Парафраза на турската поговорка „Курбан текее гелмиш“ — „Курбанът сам дошъл в текето (манастира)“.