— Тъй ли? — с непресторено любопитство попита Йоргаки. — Че откъде тези новини, господин Минков?
— От господина Мирковича. Получил голямо писмо от зетя си. То в по-главната си част било по техните си търговски дела, но Стефан не си спестил труда и го осведомил подробно и по църковните работи.
През последните месеци в семейството на богатия, но родолюбив сливналия Русчо Миркович едно след друго се бяха случили две големи — и разнопосочни — събития. При раждане бе починала Мария, неговата първородна дъщеря и съпруга на тук присъствуващия Захария Жечков, а едва изминаха четиридесетте дни на жалейката и друга от многобройните му дъщери — Щилияна — се омъжи за Стефан Гидиков, един от най-напредничавите представители на по-младото поколение на Сливен, който, макар и физически по-слабоват и затова никога не стъпвал по хайдушките пътеки на Стара планина, си бе извоювал лично място сред онези, които служеха „на полза роду болгарскому“. Гидика, както го наричаха най-често, скоро бе спечелил доверието на тъста си и бе навлязъл в работите му, та рядко се свърташе в Сливен и най-често пътуваше — от Виена и Брашов на запад до Цариград и Измир на изток.
— Та какви са хаберите, дето е получил Русчо? — запита кметът.
— Нашите свети отци, Иларион и другите, комай ще вземат връх над Фенер — каза Панайот Минков. Едно по-опитно ухо лесно можеше да открие разликата между неговите думи и хаджи Николовите: докато за Феслията българските църковни водачи бяха „нашите бабаити“, за Минков те бяха „нашите свети отци“. Но иначе той съумяваше да говори с нещо като безстрастие, което го спасяваше от подозрителността на сливенските гръкомани. — И знаете ли, господа, откъде са им протегнали ръка за помощ? Няма да повярвате, ала подкрепата им идела направо от Високата порта.
— Не може да бъде! — смаяно възкликна Йоргаки.
— Не може, но е истина — продължи Минков натъртено и с лека нотка на злорадство. А Захария Жечков го подкрепи:
— Аз го вярвам, Бога ми. Нали анджък Портата лятос по никое време даде на Григорий свой проект за нова уредба на православната наша църква…
— Не беше то „по никое време“ — сърдито възрази кметът, — а защото оня клуцохорски хаирсъзин таман ги бе настъпил по мазола.
„Оня клуцохорски хаирсъзин“ беше човекът, който преди малко повече от половин година бе влязъл в календара на българските светци — Хаджи Димитър. Като непримирим почти наравно към турци и чорбаджии, в по-младите си години Хаджията неведнъж бе „смачквал каяфета“ на Йоргаки, дори веднъж го бе принудил да мине през Сливен без дъното на потурите си — юначества, заради които чорбаджията и сега, след смъртта на прославения войвода, още не можеше да му прости.
— Тъй беше, тъй беше — побърза да потвърди угодливо хаджи Гендо. — Нали тогаз сравнявахме датите — проектът бе издаден само четири дни, след като хъшлаците на непрокопсания хаджия пресякоха Дунава…42
— Вторият проект беше от октомври — неотстъпчиво продължи Жечков. — Мигар също и тогаз Портата го издаде от страх пред Хаджията?
Не се стигна до разгорещяване на спора — прекъсна го появяването на кафетата. Донесе ги на тенекиена табличка с дръжка по средата сам Петраки Влахов, който държеше църковното кафене — знаеше Петраки кой оглавяваше църковната община, та се бе постарал не само в приготвянето на кафето, но и бе пожелал лично да направи икрам на кмета. Този път обаче не сполучи — тревожните вести бяха погълнали вниманието на Йоргаки, та той не забеляза нито него, нито поклона му, нито дори и димящия филджан.
— Да не садим на дъното ряпа — каза, — когато останаха отново сами. — Важното е, че педя по педя разните там Иларионовци, Чомаковци и Славейковци вземат връх над негово светейшество Григорий — той имаше предвид патриарх Григорий VІ — и изобщо над осветения от столетията ред. Още преди трийсет години изпуснахме и училищата. И какво ни остава, Господи Саваоте?
— Тъй, тъй — продължи да му приглася хаджи Гендо. — Царе без царство сме ние, тъй ще река аз.
— Позволявам си да отбележа, че не сте прави, господа — възрази Панайот Минков. — Вие държите пара̀та. — Точно такива бяха думите му: „вие държите“, а не „ние държим“, макар че той самият също бе измежду заможните сливналии. — Пък вече от години именно пара̀та стана истинският господар в Турция.
42
Действително този първи проект на Портата за уреждане на българската църква е издаден на 10 юли 1868 г., т.е. на четвъртия ден след преминаването на българска земя на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, и в този факт мнозина съвременници са видели първия резултат от големия революционен акт. Обаче вероятно най-добрият изследовател на църковния въпрос Петър Ников (Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., Наука и изкуство, 1971) приема, че се касае за случайно съвпадение.