— За Бога — възкликна той, — това ли сте вие, дейците на Втория революционен комитет?
Такова начало не предвещаваше нищо добро. Всички се стъписаха, само Бял Димитър Събев намери сили да отговори:
— За зла чест наистина сме твърде малко, господине. Но не бързай да ни съдиш, защото късно ни се съобщи да работим, има-няма една седмица…
Главният апостол се отпусна тежко на един стол, улови с длан челото си:
— „Хайдушкият Сливен“, „Градът на непокорните“ — с горест и подигравка рече той. — А в други градове, които нямат славата на Сливен, людете работят, че гърбините им пращят. В Търново, Оряховица и Лясковец, когато ставаше събрание, присъствуваха по стотина-двеста души. И с каква ревност действуваха! Докато тук…
— Разчитай на нас, господин Иларионе — каза Стефан Серткостов. — Ще видиш какво ще стане, когато мъжки се заловим за работа. — И добави: — Тези, търновци и другите, да имат случайно излязла чета в Балкана? Защото ние, господине, вече можем да се похвалим с наша си четица. Малка е, вярно, но си е наша! И само чака знак!
Иларион Драгостинов продължаваше да се държи за главата — живо олицетворение на отчаянието. Помощникът му се обади насърчително:
— Мен ми се види за по-разумно да не се вайкаме за онова, що не е свършено, ами да разберем истинското положение на нещата, пък от там нататък — според Устава и решенията.
Другият разбра внушението и макар и с огромно усилие преглътна горчилката си. Представи се сам, запозна се и с присъствуващите и така стигна до онова, което Георги Тихов бе нарекъл „да разберем истинското положение на нещата“. Уви, „истинското положение“ бе такова, че и човек с много повече самообладание от Драгостинов би паднал духом. Има ли Комитетът пари, събрал ли е оръжие, колко души са приготвени за действие при първи позив, водят ли се статистики (точно тази дума употреби Иларион Драгостинов — „статистики“), на колко войници може да се разчита от селата и тъй нататък, и тъй нататък питаше той, а отговорите неизменно бяха „Не“, „Нямаме“, „Не знаем“… Тъй се стигна до най-„пиперлията“ въпрос:
— Определихте ли палачи286 за града и колцина са те?
И последва категоричният отговор, произнесен от Георги Киряков, но личеше, че секретарят на революционния комитет изразяваше мнението на всички:
— Палачи нямаме и няма да имаме. Ние не сме съгласни да се изгаря градът.
Иларион Драгостинов ахна и се отпусна на стола си тъй, сякаш бе получил удар, който му е извадил въздуха от дробовете.
— Но как разчитате да вдигнете въстание — с мъка изговори той, — когато жилищата на населението са здрави? Реши ли се някой народ на бунт, той трябва да започне с пълно разорение. Само тогава населението, ще не ще, ще се присъедини към въстаниците.
— Това не може да се приеме — почти в един глас възразиха събраните. — Този план е пагубен за населението. Вместо голямата цел, той ще доведе до всеобща гибел. Съдбата на хиляди невинни не може да се решава тъй лесно.
— Тогава що за въстание ще вдигаме ние тука?
Комитетските дейци, очевидно премислили тези неща, му изложиха своя план. Те предлагаха от града и селата да се изведат въоръжени чети от подготвени бойци, като само по един водач на чета да знае сборното място. А там, на сборното място, да ги чака отнапред определеният войвода, който от своя страна да ги отведе до главното средоточие, където вече ще се намира правителството. Това правителство ще има всичката власт в ръцете си. То ще се разпореди за завардване на всички проходи „отсам и оттатък Балкана“, ще наказва непокорствата и безчинствата, ще се грижи за набавяне на храна и оръжие и прочие.
— Когато въстаниците се умножат и усилят — завърши за всички Бял Димитър Събев, — тогава можем да действуваме към други места, дето се види за по-добре. А щом се удържим малко време, много волентири ще се присъединят към нас, прииждайки от разни места на отечеството ни. Пък турците, ако им стиска, нека дойдат да си гледаме сметките в укрепените ни места.
— По този план да се действува е по-добре — изрече последната дума Петър Каракостов, — отколкото сами да донесем съсипия на народа, като изгорим жилищата му.
Главният апостол уж ги слушаше търпеливо, но когато възрази, почти крещеше с негодувание и душевна мъка:
— Как не разбирате бе, хора, че вашето предложение противоречи на Устава, който ви дадох, и на решението на БеРеЦеКа?!
286
Палачи е дума от епохата, действително употребена от Иларион Драгостинов в заседанието, която има значението на подпалвачи, т.е. на хора, които предизвикват пожар; за палачи в днешния смисъл е била употребявана турската дума джелати.