Също и сега последва съкрушителният отговор:
— Уставът и решението не са толкова практични, за да се приложат в действие на всяко място287.
Сломен, Иларион Драгостинов разпери безпомощно ръце:
— Защо не си го кажете направо, че не сте направили и нямате намерение да направите нищо?
— Защото не е вярно, господине — отби нападката Димитър Кукумявков. — Ние започнахме да се приготовляваме, а когато му дойде времето — и да умрем. — Той го запозна с решенията от събранието у Кутеви и завърши: — Това не може да се нарече „нищо“, господине.
— А бяхме известени и за идването на вас двамата, същинските апостоли — допълни Бял Димитър. — Преди да призовем хората на саможертва, искахме да чуем разпоредбите „от първа ръка“, както е казано.
— Не помислихме само за едно — обади се и Нено Брадата. — Трудничко ни е с мястото за събранията; утре, когато ще се намножим, ще ни бъде още по-трудно. Премислих това и, стига да нямате нещо напротив, имам да ви предложа следното: къщата и бахчата ми, както знаете, са на удобно място в края на града, от тях нататък започва Кешишликя. Защо, питам се, да не поискам Позволително от конака и там, под ореха в бахчата, да открия кафене. Всички „лизнати“ ще могат да минават уж на кафе, пък всъщност да научат едно-друго, да им се предаде заповед или да се изслуша донесената от тях вест. Пък по-нататък, живот и здраве, и по-големи събрания ще могат да стават.
Предложението беше умно и начаса го приеха. (Нека прескочим събитията и да кажем няколко думи за това кафене. В началото на април Нено наистина го откри под името „Земен рай“ и то скоро стана революционното средище на Сливен. Шпионите на конака обаче не закъсняха да разкрият истинската роля на кафенето и то на бърза ръка бе закрито.)
— Не сте помислили не за едно, а за две неща — каза Георги Тихов. — За Балкана сте се погрижили: поп Янко ще вдигне Котел, Дели Ради — Нейково, вие двамата ще пошетате към Градец и Медвен, а този млад приятел ще си изпита силите в чорбаджийската Жеравна. Това добре. А полските села? А Ямбол? Мигар там не живеят българи? Ама нейсе — за полските села приемам длъжността да отговарям аз.
— Ямбол пък ще бъде моя задача — рече Иларион.
И събранието свърши така: с взаимни отстъпки, но без някакви по-сериозни решения.
— Покрусен съм — призна Иларион Драгостинов, когато по-късно бяха само с Тихов в скривалището у Ненови. — До първи май ни дели само месец, пък ние, излиза, сме наникъде… И то в град с бунтовни традиции като Сливен. Мога да си представя как ще е другаде.
— Не си прав да ги кориш, Лолчо288. Какво са виновни сливналии, че цели три години са били оставени да живуркат настрана от събитията, също като мечка през зимен сън?
— Революционният дух се поддържа не само с прокламации отгоре, но и с кипеж във всеки град, село и паланка. А Сливен е живял в летаргия. В Гюргево всички ние очаквахме, че тук има готова, обучена и въоръжена войска, пък то колцина ни посрещнаха? Пет? Петнайсет? Хайде, нека да ги назовем петдесет?
Георги Тихов поклати глава с несъгласие и възрази тихо:
— Забравяш, че ние сме апостоли, а не пълководци, на които други са събрали, въоръжили и обучили войската. И трябва да сме благодарни, когато ни посрещат пет или петнайсет съмишленици. Я си представи, какво е било на истинските апостоли преди деветнайсет века! Отивали са да проповядват Христовата вяра там, където не само са нямали нито един-едничък поддръжник, а са ги чакали врагове, диви зверове на арените или кръстове за разпъване. И какво? Повечето от тях наистина са загинали в името на идеала си, обаче днес християнството тържествува в половината свят.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Че нашият апостолски дълг ни повелява не да броим колцина революционери са били подготвени от други, а като следваме главното решение на БеРеЦеКа, сами да вдигнем на въстание народа и с него, ако е нужно, да измрем, но да освободим България?289
— Прав си! — честно призна Иларион и сините му очи възвърнаха обичайния си възторжен блясък. — Най-важното — да умрем за родината — ние ще направим, пък нека се надяваме, че свободата ще премине по нашите трупове и ще възтържествува завинаги в България. — Той помисли малко. — Каква е най-непосредствената ни задача, Георге?
— Печатът на Втори окръг е почти готов. Също и хората, определени за агитатори. Но на онези, които ще поемат към балканските села, а също и на мен, когато ще обходя равнинните, липсва едно: ясно и силно възвание. Трябва да е призив, що и от страхливеца да направи лъв. За него няма по-подходящ човек от тебе, Лолчо…
287
Действително едно от важните решения на Гюргевския БРЦК, свързани с тактиката на въстанието, е предвиждало да се изгарят селищата — като принуда за населението да се присъедини към въстаниците в планините и за да има „пуста земя“ пред турските войски; доколкото ни е известно, тази мярка е приложена частично само в ІV Пловдивски (Панагюрски) революционен окръг. Единствените, които ясно и недвусмислено са се възпротивили на това решение, са само членовете на Сливенския комитет. Станало е на описаното събрание в края на март 1876 г., като едните и другите доводи предаваме почти дословно и малко осъвременени езиково.
Във връзка с несъгласието на сливенци са изказани няколко противоречиви обяснения. Димитър Страшимиров (История на Априлското въстание, т. ІІ, Пловдив 1907, с. 32–33, 36, 45–46) тълкува отказа им не като свидливост за имот, а защото повече от всички други в Българско са живели със спомена за хайдушките чети, респ. за четническата тактика. Авторитетният сливенски историк Васил Дечев в разговор с автора на 5 ноември 1986 г. защити обратната теза: сливенци са искали да се придържат към решенията в Гюргево, но то е било осуетено от обстоятелствата — извънмерно засилените полицейски действия в града след злодейското убийство на Стоян Айряна (срв. тук бел. 19), парализирали много от намеренията на комитета и въстаниците. В подкрепа на неговото твърдение може да се приведе и сведението на Стоян Заимов (Етюди върху Записките на З. Стоянов, 1895), че поради смутовете в Сливен там е била докарана редовна турска военна помощ, в състав един батальон пехота и един ескадрон кавалерия. Някак по средата между двете крайни становища е живият и твърде точен разказ на Д. Кукумявков (Спомени…, с. 38–39), участник в заседанието — че палежите ще предизвикат страдания и гибел на невинното население, без да допринесат за по-добра резултатност на бунта. Тази именно позиция възприехме и ние в книгата.
288
Прякорът или интимното обръщение за Иларион Драгостинов действително е било „Лолчо“. Подчертаваме, не се касае за революционния му псевдоним — той е бил „Лудото Уруче“, — а именно за галено име. Авторът положи много усилия да установи доколко широко е било възприето то, но се оказа невъзможно — липсват достатъчно документи от епохата. Със сигурност обаче може да се твърди, че обръщението „Лолчо“ е било възприето в дома и семейството на бележитата революционерка баба Тонка Обретенова; за това свидетелствува и едно оцеляло писмо до нея от сина й Никола с дата 11 ноември 1875 г. (изпратено от Гюргево), към което Драгостинов (впрочем също и Стефан Стамболов) е добавил няколко реда, подписани именно по този начин: Лолчо.
289
Тук използуваме парафраза от един спомен на Никола Обретенов за Иларион Драгостинов, публикуван в Димитър Костов. Иларион Драгостинов, апостол на свободата 1876. С., 1937, с. 85 и сл.: „Бяхме дали честна дума, равносилна на клетва, че ще отидем между народа да го повдигнем на въстание; или ще измрем всички, или ще освободим България.“ (с. 89).