Долавяше Боян целия този кипеж, но го приемаше някак си чужд и далечен, докато един Божи ден Стефан — неговият Стефан, дето в очите му все още имаше жълто около човката — му заяви, че веднага след Великден трябва да отиде в Жеравна „по народни работи“. Попритисна го малко бащата (наистина малко, защото Стефан го знаеше за „почти лизнат“, та само отчасти се криеше от него) и синът призна, че е определен чрез роднините на майка си да вдигне и жеравненската младеж, когато наскоро робът ще се възпротиви срещу тирана. Не беше подготвен Боян за такава вест, та се почувствува натясно, както комай никога през живота си. Защо ли? — Ами защото знаеше, че не може да каже „Да, върви, ашколсун“ по простата причина, че в една буна мнозина омазват я куршума, я въжето, пък на неговото бащино сърце никак не му се искаше да прави панихиди и парастаси за Стефан. А не можеше да каже и „Не, забранявам“, понеже не беше сляп да не види, че Стефан повече от всички други е от Силдаровците и след едно даже много строго „не“ чисто и просто ще ощипе пътя я към Жеравна, я… направо към Агликина поляна. И като не знаеше как да се измъкне от неловкото положение, каза първото, което му мина през ума: Стефан се готвел да стори съдбовна крачка, та той, бащата, сега нямало да се обвърже нито с „да“, нито с „не“, ами щял да свика семеен съвет — половин дузина глави мислели по-добре от една, да се надявали, че роднините ще дадат съвет не само със сърце, а и с ум.
— Братовчеда Андон ще поканиш ли? — подметна му иронично Стефан.
— Да си призная, нямах го предвид. А ти държиш ли на него?
— Редно е да присъствува, тате. Защото мама ще бъде с ръце и крака „против“, Андон по същия начин ще е „за“. Така крайностите взаимно ще се притъпят и ще останат трезвите и хладномислещите глави да ми решават съдбата.
Боян знаеше, че също и това за решаването на съдбата е бошлаф работа. Стефан ще си направи всичко, щото е намислил, но като не можеше да измисли нищо по-добро, в първите дни на април наистина свика — нещо незапомнено в дома му! — семеен съвет. То какъв ли „семеен съвет“ беше този, ама нейсе: Ангел и Яна положително нямаше да си отворят устата, пък и да я отвореха, нямаше кой да ги чуе, за Райна Боян също не се колебаеше на какъв акъл ще бъде, Андон пък положително щеше да наддума всичките с бунтарската си пламенност, та оставаха само две наистина (дали пък наистина?) трезви глави, дето бащата искаше да чуе — Бяно Абаджи и сестрата Руска.
За определения ден Райна, след като се понаплака хубавичко, все пак се приготви да посрещне и външни хора. По настояване на Боян нямаше да се поднасят никакви питиета („Въпрос на живот не може да се решава с «Бяла Рада» или «Червен Петко»“), затова Райна разточи една сливенска милина, пък по жеравненски приготви дивиник295 и за пиене зунзук — подсирено мляко заедно със суроватката. И тъй като Руска настоя да донесе от нейното прочуто в цял Сливен сладко от орехчета, сметнаха, че друго за трапезата надали ще е нужно.
Шетнята още не беше привършила, когато поканените захванаха да идват. Както и можеше да се очаква, първа беше Руска с гърненцето сладко: „Да помогна нещо, Райне, ако двете с Янка не сте сколасали…“ А както не можеше (пък и не биваше) да се очаква, последен се появи онзи, комуто подобаваше да бъде тук от първата минута и да посреща гостите — Стефан. След като се бе пилял кой знае къде, Стефан пристигна последен, като водеше със себе си едного, когото не бяха предвиждали — учителя Михаил П. Икономов; не че бе нежелан Икономов — напротив, в тази къща той се ползуваше с голямо уважение, — но просто се явяваше някак не на място, щом събирането беше малко високопарно прогласено за „семеен съвет“
— Бате Андон се е запилял нанякъде по полските села — благоволи да обясни постъпката си Стефан — и на негово място поканих господина учителя. Нали нямате нищо против? После подхвърли многозначително: — И да знаете, с бате Андон навярно щях да се наговоря, но с господин учителя — не. За нищичко не съм го подковавал отнапред, давам ви дума…
По-късно Боян много щеше да се чуди сам на себе си, как в ден като днешния съзнанието му бе отбелязвало всяка подробност, действие или слово, сякаш някакъв фотографически апарат вътре в него през цялото време бе щраквал на всяка секунда и бе запечатвал върху стъклената плака с най-пълна точност всяка дреболия.
Като насядаха около двете събрани една до друга софри (осмина бяха, та една не стигаше — Боян бе настоял и „хлапетиите“ Яна и Ангел да заемат място между възрастните), Райна не наряза, а разчупи с ръце милината и раздаде всекиму парче чисто по български, ала разговорът, муден и престорен, започна по ориенталски — с изтъркани приказки за подранилата пролет, за току-що отминалия Великден и как поп Георги Генов сбъркал в богослужението, за първите търговци от чужбина, дошли вече за панаира и прочие. Докато слушаше, Боян си даде сметка, че така всъщност се разваляше всичко — разговорът се плъзгаше по делничното и маловажното. И реши, че именно нему се налага да го вкара о̀време в руслото на сериозността. Той остави в тавата едва нахапания си къс милина, избърса ръце в месала със сините квадрати, пийна глътка зунзук да прочисти гърлото си и заговори: