Боян мислено за втори път поблагодари на баща си.
— Истината, каквато я знае само Господ, не мога да я назова. А моята истина — пък мисля, че тя е и истината на апостолите — е малко по-различна от юмрука в мутрата и тъй нататък, както ви наговорих одеве. — Стефан се изчерви от напрежение, но не измени тона си. — Според мене никакъв юмрук няма да има. Нито крепостна стена. Нито устояване за дълго на аскера и башибозука, както е в Херцеговина.
— А какво ще има, сине?
— Ще има кръв. И жертви. И пожари, и пепелища. И всякакви дивашки насилия. И побити на кол глави, както беше нявга на братовчеда Георги Трънкин войвода. И бесилки. И заточения. Изобщо ще има всички азиатски ужаси, които можете да си представите.
— И това ли е целта ви?
— Това, дядо. Защото Европа ще види пушеците на пожарищата и ще чуе вопъла на умиращите. И ако не всички, то поне Русия и Сърбия няма да се примирят с тази салхана и ще се притекат на помощ. А Дядо Иван вече е нещо друго, той наистина ще бъде пестникът по носа на султана. Пък след смазания нос идва тя, свещената наша свобода296.
— Не! — с непривично за нея ожесточение извика Райна. — Като са решили, нека вашите „апостоли“ да си сложат главата на дръвника. Аз не съм раждала синове, за да ги ръфат лешоядите по чуките или да ги гледам как люлеят крака под Старата круша. Ти ще стоиш тук. Толкоз!
Боян се пообърка. Той имаше желание да поддържа тон на умереност и взаимно разбирателство, докато тази яростна нападка на майката, която и Стефан, и той, бяха очаквали, предвещаваше разговорът да се превърне в най-обикновена кавга. Още се чудеше какво да предприеме, когато помощта дойде от самия Стефан. Младежът се надигна от скемлето и понечи да тръгне нанякъде.
— Где си се запътил? — попита бащата.
— В курника, тате. Да ме запре там комай е единственият начин за мама да ме опази тъй, както й се иска…
Въпреки напрегнатостта на момента мнозина се позасмяха и това поразведри обстановката. Само майката продължи да си мърмори, хленчейки, достатъчно високо, за да чуят всички:
— Омръзна ми да се правя на героиня. Вие, Силдаровците, си я карайте, както знаете — нека да ви бесят, нека да ви колят, нека да гниете по занданите. Тъй разбирате живота, тъй си го живейте. Ала не го налагайте и на мене. Аз искам мир и добруване, нищо повече.
Всички в стаята — включително Руска, която до голяма степен мислеше като нея, — се престориха, че не са чули думите й. А Боян направи знак с ръка и синът, и Райна заеха отново предишните си места.
— Приканвам ви към малко въздържание — каза стопанинът на дома. — Събрали сме се да разговаряме като роднини и хора, а не да си крещим един на друг. — Той си спомни предричането на Стефан за становището на майка си и как бе очаквал братовчедът Андон да бъде като нейно противодействие. Андон наистина го нямаше, но синът навярно очакваше съответната подкрепа от външния човек в стаята — учителя Икономов. И за да бъде честен към него, Стефан, предложи на Михаил Икономов да си каже думата по наболелия въпрос.
— Вие може би не повярвахте на Стефан — започна учителят, — но ние наистина не сме се наговаряли нищо отнапред. Аз дори само смътно се досещах за какво ще се приказва тук. Иначе… иначе кой знае, може би изобщо нямаше да дойда. Но щом веднъж съм тук… — Той поразмисли малко. — Нека и госпожа Боянова, и Стефан не ми се сърдят, но моето мнение не се схожда с никое от техните. Госпожа Боянова е безспорно права: не мога да си представя майка, която ще се радва да види детето си с пронизан череп. Но прав е и Стефан — свободата на отечеството е може би единственото нещо, за което си заслужава човек да отиде с отворени очи и със спокойна крачка към смъртта си.
„Даскалско многословие! — ядоса се в себе си Боян. — Аз го поканих не да бъде съдник, а да каже своето мнение по спора.“
И го подкани недвусмислено:
— А вие, господин Икономов? Вие всъщност не казахте собственото си гледище, а ние анджък него очакваме да чуем…
— То е някак по средата, господин Боянов. Настане ли големият час, аз няма да се укрия под одъра. Напротив, ще се наредя при другите български родолюбци и, надявам се, Бог ще ми даде достатъчно смелост, за да умра не по-малко славно от тях.
— Че какво е тук „по средата“? — изсумтя Райна — намеса, също така не отговаряща на тихия й и сговорчив нрав. — Ами че ако се бяха наговаряли със Стефан, нямаше да приказва нещо друго…
296
Съзнателно, в името на конспирацията, Гюргевският БРЦК в своите почти двумесечни непрекъснати заседания не е водил никакви протоколи; за решенията му се знае само от спомените на малцината апостоли от най-вътрешния кръг (защото е имало и външен, в който са били например Г. Тихов (Обретенов) и Г. Бенковски, и участниците в който не са били посветени докрай във всички решения), оцелели след Априлското въстание и Освободителната война. Схващането, което тук приписваме на младия Стефан Боянов, в общи черти изразява скрития замисъл на тези решения. В подкрепа на казаното ще приведем един по-дълъг цитат от вече споменаваната малка, но извънредно компетентна книга на Димитър Костов (Иларион Драгостинов…, с. 33), за съжаление позната на твърде ограничен кръг читатели: „Без никакви бавения те трябвало да отидат в България, набързо да организират и въоръжат народа и още идната година — към 1 май — да предизвикат въстание. Малцина от тях си правели илюзии върху изхода му. Целта бе да дадат жертви, като пожертвуват най-напред себе си, дори чрез палежи на градове, разрушения и пр. да предизвикат кланета от свирепите турски башибозушки орди, за да докарат намесата на Европа. Само така ще се даде на Сърбия и Русия повод за въоръжена намеса, която да доведе до освобождението на България.“.