Михаил Икономов попита:
— Значи, приемате Стефан да отиде като помощник-апостол и сетне като въстаник? Тъй ли да разбираме думите ви?
— Не, не е тъй. Исках само да кажа, че щом е за такова дело, решението може да принадлежи на Стефан и на никой друг: не е дете, да го водим за ръчица. Но избере ли той пътя на борбата, искам като по-стар да отправя към него един съвет и една молба. Нека да знае, че там, в битката, ще валят куршуми, а не захаросани миндали297. Пък молбата ми е да се пази — с всичка сила на снагата и ума да се пази. Зер в нашето семейство мъртви герои — наспорил Господ. Нека да имаме и един жив…
Размислиха невесело върху думите му, сетне Боян се поокашля.
— Е, дойде и моят ред — каза. — Изслушах ви всичките и ако искате вярвайте, но с всички се съгласих. И с Райна се съгласих, която е готова да върже Стефана тук, за скемлето, и с Руска се съгласих, която пък вижда в момците само войници.
— Щом с всички си се съгласил подхвърли Стефан, — много ми е любопитно ти пък какво ще отсечеш, тате. И дали ще ни припомниш, че преди двайсетина години анджък ти си повел на буна хаврикаджиите…
Боян се престори, че не е чул заядливата забележка.
— Човекът е рожба и част от природата, но е различен от нея — някак унесено произнесе той. — В природата лумне огън и заслепи всичко, а след час е пепел. Докато човекът лумне с подвига си и уж умира, а продължава да свети. И да огрява пътя на другите, които търсят светлината.
Той сякаш се готвеше да млъкне, но Райна не го остави:
— Продължи! — настоя тя. — Продължи, не спирай по средата.
— Продължението само ще е повторение на реченото от тате. Стефан не е дете, изборът оставям нему. Аз…
— Изборът ми е направен отдавна — буйно го прекъсна синът. — И не се засягайте, но щях да извърша онова, което съм намислил, каквито и решения да вземехте вие тука. Но сега ми е по-леко, защото ще имам и вашата благословия. С една реч утре не, но вдругиден тръгвам!
— Нека бъде твоето — каза Боян и една неволна въздишка се откъсна от гърдите му. — А онуй, което щях да река, беше само една молба към тебе, сине. Бъди юнак, но не и безумец. Не подвивай опашка пред опасността, но не търси и куршума с гърдите си. Пък аз… аз само всеки ден ще паля по една свещ за тебе в „Свети Димитър“ и ще моля Всевишния да те запази. Това е.
Тези бяха последните думи от семейния съвет у Боян Боянови…
5.
Стръмен и трънлив е пътят на апостолите. Това най-напред разбраха двамата Димитровци, Събев и Кукумявков, които отидоха божем да вдигнат Градец на оръжие.
Те хубаво скроиха работата и още по-хубаво я изпълниха. Златарят шумно и показно дойде в селото — тъй, че и последният циганин в махалите Кишер или Галата узна, дето след толкова дълго отсъствие Димитър е дошъл да навести баща си дядо Стоян Кукумявката. За разлика от него Бял Димитър се прибра без толкова салтанати и като обиколи уж доверените му млади хора, многозначително ги предупреди в еди-колко си часа да се явят у дядо Стоянови — все едно, че случайно са наминали да се повидят със завърналия се свой бивш съселянин и другар. Така и направиха. И в уречения час точно една дузина мъже (като се брои и Бял Димитър) се разположиха по миндери и скемлета в дома на госта. Подготвени бяха за това посрещане, дори в негова чест едно агне беше „предало богу дух“, не липсваше и неизбежната градешка кираца. Двамата помощник-апостоли внимателно подведоха разговора за несгодите, за тежестта от робията и прочие, а когато срещнаха от всички пълно разбиране, постепенно им разкриха и истинската цел на срещата. Вестта за предстоящото въстание, обилно подправена с измислени сведения за „почти привършеното приготовление на всичкото население по трите български земи — Мизия, Тракия и Македония“ и за голямата помощ, която се очакваше отвън (Кукумявков безочливо измисли, че отвъд Дунав чакат „на тетик“ три полка, общо дванайсет хиляди момци, и то какви — бетер от пруските гренадири), постепенно така разпали присъствуващите, че къщата на дядо Стоян скоро се огласи от песни — хъшовски и Чинтуловски. Едва тогава помощник-апостолите извадиха писмото от Сливенския комитет и прокламацията; те поразиха новите „лизнати“ още преди да ги прочетат — най-силно впечатление направи печатът с разярения български лъв в средата. Димитър Събев даде на най-учения от присъствуващите, даскал Атанас Стидовски, да прочете документите. Ала на учителя така му трепереха ръцете, че буквите играеха пред очите му, та се наложи друг да свърши тази работа — Иван Андреев. И отново всички се съгласиха с призива на БеРеЦеКа и на главните апостоли на Втори революционен окръг. Заявиха, че още тозчас са готови да завардят с пушки в ръка прохода, който водеше от Цариград и Тракия през Котел към Шумен и Придунавието; дори определиха къде да се изградят позиции — към Черкезкото село, в Дъбравата, през коритото на Камчия и в дерето на Марашкия проход. Наложи се двамата Димитровци да поуталожват страстите — Иларион Драгостинов им бе натъпкал главите, че в революционната борба прибързаността е също така вредна, както и бездействието. За този пръв ден те се задоволиха да приканят да се обяви комитетът за създаден и да се избере ръководството му (председател стана Иван Андреев, подпредседател Атанас Стидовски и касиер Божил Митюв), пък за по-нататък дадоха разпоредбите си: те самите щяха да отидат в Медвен да създадат и там комитет, а в това време новооглашените членове на комитета да се заемат с привличането на нови съмишленици, готови за борба в името на свободата, да се погрижат за пари и оръжие, да определят хора за тайна полиция и тъй нататък, и тъй нататък. Изобщо всичко потръгна „като по мед и масло“.