Местният потомствен мухтарин Вечи бей — самотен, беден и доброжелателен човек — отказал да се занимава с делото301, та всичко останало в ръцете на дядо Гиню и побратимите му чорбаджии, в това число и поп Стефан. Затруднени били — нямало открити оръжия и документи, пък и показанията били твърде разнопосочни, — та, следвайки Пилатовия пример, решили „да си измият ръцете“, като изпратят тримата заптисани в Сливен; център на санджак е Сливен, има си полиция и опитни мюфетиши — нека там да се оправят с девлет-душманите.
Така и стана. Два дни заптийските коне пръхтяха във вратовете на задържаните по Ичеренския път. Само продължението беше по-различно — на третия ден Димитровците и Божил Митюв бяха изправени не пред Али Байрактар или друг мюфетишин, а лично пред Хайдар бей, заобиколен от цял сонм първенци, включително и двама българи, членове на мезлиша — Русчо Миркович и Михалаки Гюлмязов. Прочете мютесарифът писмото, което градешките чорбаджии бяха проводили по заптиите, после заразпитва заптисаните. А те — не, та не! Градешки синове били, имали там майки и бащи, навестили ги да им сторят икрам по Великден и прочие, и прочие. Да са проповядвали бунт ли? Сакън, как може мютесариф ефенди да си помисли таквоз нещо — заможен ханджия и сарафин ще си зарежат ли имането, за да се бунтуват, и то срещу кого — срещу падишаха, под чиято всемилостива ръка са стъпили на крака и са забогатели!…
Мехмед Хайдар бей прие тези обяснения като нещо очаквано, с подчертана снизходителност изрази съгласието си с едно кимване, пък се обърна към турците по миндерлика: как познават те нарочените девлет-душмани? Мустафа ага, Келеш Осман, Али Байрактар Топчи и Нутфулла ходжа не си изкривиха душите (пък и не посмяха: не една нощ бяха престъпвали забраната на Пророка в кръчмата на Събевия хан, а към другия Димитър, Кукумявката, имаха бая̀ тлъсти дългове), та едногласно заявиха, че тогова кьойлия Божил Митюолу не са виждали, но двамата Димитровци знаят като почтени и работливи граждани на Сливен.
— И тъй като освен голото обвинение срещу тримата няма никакво доказателство — някак бързешком обобщи Хайдар бей, — мен ми се чини, че чорбаджиите на Градец ще да са изпаднали в погрешка или са се оставили да ги подведат разни мюзевири.
— Ами ако все пак има от крушка опашка? — подхвърли Али Байрактар; чудно, но думите за крушката и опашката той произнесе на български.
— Анджък там е работата, я! — презастрахова се начаса мютесарифът. — Че не можем да ги задържим, туй е ясно. Но не можем и така… — Внезапно го осени (или поне така го показа той) една мисъл и Хайдар бей тутакси я изрече: — Можем да ги пуснем само срещу думата на сигурни поръчители. — И веднага се обърна към Миркович и Гюлмязов: — Не съм ли прав, ефендилер?
Беше въпрос, но и подкана. Михалаки Гюлмязов предпочете да чуе само въпроса, докато Миркович не се престори на глух и за подканата:
— За тъй назования Божил Митюолу не мога да поема никаква отговорност — каза. — Пръв път го виждам и не го зная, що за человек е. Но за Димитра Събев и Димитра Кукумявков приемам да поръчителствувам с имота и живота си. Те са честни люде и мирни поданици на падишаха. Ако вярваш на мене, мютесариф ефенди, приеми поръчителството ми и им върни свободата.
— Ти, Михалаки челеби? — обърна се към другия Хайдар бей.
Михалаки Гюлмязов нито споделяше чак толкова високото мнение за двамата Димитровци, нито имаше охота „да си сложи таралеж в гащите“, като гарантира за тях. Но да не го направи, особено след твърдото заявление на Русчо Миркович, туй би означавало не само да се смрази с Русчо и двамата Димитровци, но, като се разчуе из града, да си спечели за врагове всички българи в Сливен. И притиснат така до стената, той — хъкътъ-мъкътъ — също прие да поръчителствува за двамата.
300
Дим. Кукумявков в своите Спомени от…, без да спестява никакви имена, обяснява предателството така. Един от новите „лизнати“, Сава Андреев, отишъл в дюкяна на Васил Стоянов, по прякор Байното, за да изпълни комитетската задача — да търси съмишленици за делото. Било грешка: Байното бил „ухо“ — не на турската власт наистина, а на чорбаджиите. Като се престорил на заинтересуван и разпален, Байното отишъл при Стидовски, „напоил го“ (учителят имал слабост към алкохола) и го изпитал основно, когато виното развързало езика му. Тогава се явил при Гиню Мезюв, първия чорбаджия на селото, и му разказал всичко от игла до конец. Дядо Гиню не стоял със скръстени ръце. Той от своя страна свикал в черковните стаи верни хора от своята черга, в това число и двамата предатели Сава Андреев и Атанас Стидовски. И тук било решено двамата апостоли и Божил да бъдат арестувани и изпратени под стража в Сливен — полумярка, понеже някои от другите младежи, издадени като съмишленици, били синове на чорбаджии, присъствуващи на свиканото от дядо Гиню съвещание.
301
За този странен Вечи бей заслужава да се кажат няколко думи повече. Макар и потомък на стар и заслужил род (някои го наричат „от царско коляно“), той наистина бил беден и живеел от подаръците на богатите си роднини в Ямбол. Миролюбив по дух, той във всяко отношение се проявявал като защитник на съселяните си — не само при арестуването на Събев и Кукумявков, но после и при обявяването на Априлското въстание, когато дал 20 000 лири (взети от учителската каса) на командуващия турски офицер и запазил селото. По същия и подобен начин запазил Градец и през Освободителната война. След падането на Плевен поел на юг, но преди това честно разплатил всичките си дългове на частни лица, а срещу заемите си от църковно-училищната каса оставил всичките си непродадени имоти — жилището, нивите, водениците си, — които по стойност далеч надхвърляли дължимото. По-подробно за него виж в: Хр. В. Димитров. С. Градец, Бургас, 1933, с. 35.