— Тогаз нека не протакаме и начаса да отсъдим, че Димитровците са свободни — лесно-лесно приключи мютесарифът. — Скимне ли им да подкокоросват народа, знаем кого да хванем за ушите. Същото ще бъде и за Божил, когато и за него се намери добър поръчител.
(Нека прескочим два-три дни напред и да кажем, че зетът на Божил Васил Парчов, един от по-младите, но с тежест чорбаджии на Градец, стана гарант за него, та и той получи свободата си… за преголямо неудоволствие на дядо Гиню и побратимите му…)
Хайдар бей разпусна събранието, но прикани двамата Димитровци да останат още за минута при него. Когато другите излязоха, предложи им да седнат, но те отказаха — може да са завъдили гадинки в хапуса, рекоха, нямало защо и прочие. Турчинът не настоя и известно време побарабани с пръсти по масата — очевидно подбираше думите си.
— Какво ще кажете за поръчителите си? — попита най-сетне.
Те не отговориха веднага, поспогледаха се, прехвърлиха се няколко пъти от крак на крак. И най-сетне Бял Димитър каза за двамата:
— Случи ли ти се да завъдиш достлук с бай Русчо, бей, да знаеш, че нему ще можеш всявга да се облегнеш като на желязна греда.
За Михалаки Гюлмязов — нито дума. И Хайдар бей не беше човекът, който да не забележи разликата и премълчаването.
— Задържах ви, за да ви река едно мое житейско правило, ефендилер. Не е за делата ви в Градец и Медвен — че сте таквиз кротки овчици, каквито ви описа Русчо челеби, вярвам го напълно. — Последните думи беят изрече със сериозно лице, но кестенявите му очи се смееха неудържимо. — В главата ми се върти мисъл за почтеността на истински почтения човек. Падне ли, може да се случи да му подаде ръка не само приятел, но и някой, когото той, падналият почтен човек, нито да брои между приятелите си, нито даже изобщо да уважава. Но приеме ли ръката за помощ, нему не подобава да я захапе до кръв… каквито и да са чувствата му към помагача. — Хайдар бей сви рамене и посегна към наргилето си. — Това е, което исках да ви кажа, ефендилер. Ако поразмислите, може и да се съгласите с мене.
Той им направи знак, че са свободни. Двамата се поклониха и се оттеглиха заднешком.302
6.
Стръмен и трънлив е пътят на апостолите… Това разбра също и Стефан Боянов, когато пое мисията си на помощник-апостол в Жерарвна.
Провървя му напълно и безрезервно, само при братовчед му Руско Жейнов. (Всъщност те бяха вуйчо и племенник, но тъй като вуйчото Руско беше само с две години по-голям от Стефан, бяха възприели да си думат „братовчеде“). Отраснал в родолюбивото семейство на Жейно Литаш, по време на овчарлъка си многократно изпитал на своя гръб турското безправие и насилие, Руско още от първата дума на братовчед си така се разпали, че не дочака да бъде убеждаван, а мигом скокна да си приготвя навуща, ямурлук, калпак, вулия и всичко друго необходимо за бъдещия си живот във възродената българска войска и само за едно му се доплака — че си нямал пиринчено лъвче с огнените думи „Свобода или смърт“, за да украси с него челото си. Но когато първото му въодушевление се поуталожи и двамата поприказваха по-изтънко за онова, което предстоеше на Стефан да извърши, разпалеността му твърде лесно отстъпи място на недоверие. Или поне на сериозно съмнение.
— Ще бъде мъчна работа, брат’чед — каза, докато трапчинката на бузата му се стопяваше в изражението на загриженост. — Истински здравите българи сега са подир овцете в Добруджа или надолу чак към Бялото море. Да сложим мене настрана — аз останах тук да се оправя подир тежката огница, дето ме задържа цели три недели на одъра. А иначе кои са в Жеравна? Кои момци, годни да носят оръжие, искам да кажа? Ако погледнеш, всичко на всичко две-три дузини, и то все синове на чорбаджии и богаташи, все контета, за които е унизително — пък и не ги тласка нуждата — да хванат гегата и да подкарат стадото. Такива не са за революция, Стефане, на тях им е добре и под ботуша на Абдул Азиза…
— Е какво? — ропна се Стефан. — Мигар от таквоз българско гнездо като Жеруна ще излезе само един войник, Руско Жейнов?
— Не зная колко войници ще излязат брат’чед, но трябва да ги подхванем внимателно, без бързане и насилване. И да им напипаме дамара. Що разбирам под дамара ли? Ами например да им внушим, че при една свободна България ще могат да трупат двойно повече имот и богатство. Вярно, може и да обидим някого, но погледнеш, че за други се окаже по-голям подтик от всички писма и прокламации…
302
Цялата глава е автентична, написана е по-подробните спомени на едно от главните действуващи лица в нея — Димитър Кукумявков. За да не се затлачва изложението на нашия разказ, спестихме някои от подробностите и безбройните имена, съобщени от Кукумявков. Все поради същата причина съзнателно допуснахме и едно отклонение по отношение поръчителите на Кукумявков и Събев. Действително Миркович и Гюлмязов са присъствували на разпита на двамата помощник-апостоли, и са дали добра характеристика за тях, но поръчителите са били други — Н. Задгорски и Д. Михайлов за Кукумявков и П. Събев за брат си Бял Димитър. Заключителният разговор на Хайдар бей с двамата арестанти не фигурира в книгата на Кукумявков.