Съветът беше добър, а Стефан достатъчно разумен, за да го възприеме. Цяла седмица те се правеха на шляещи се ергенаши, пък неусетно се поразговорваха ту с един, ту с друг; опипваха до колко са народни хора и дали им се жертвува имане, рахатлък, пък може би и живот, за да скъсат робската верига, оковала цели пет века снагата на татковината. За съжаление подозренията на Руско се оказаха основателни. Истински и всеотдайни патриоти те срещнаха само двамина, ала и двамата по възраст и по телесно здраве бяха такива, че не можеха да ги броят за утрешни войници — поп Тодор и даскал Харалан Ангелов. Някои от младежите изобщо не даваха ухо на полугласните им призиви, други проявяваха колеблив интерес, но интерес по-скоро като за нещо чудновато и необикновено (както се случваше да минат хора, които показваха срещу гологани я крава с шест крака, я пеликан, я маймунка с червен задник), не като за приближаваща битка на живот и смърт.
Двамата „братовчеди“ все пак отделиха седем-осем младежи, които им се видяха по-надеждни, и чрез един приличен бакшиш Руско успя да придума Тиньо Бекяров да им предостави за една вечер кафенето си. Тъй или иначе на уречения час се събраха зад спуснатите кепенци на кафенето. Бяха точно десетмина. Руско, който играеше ролята на домакин, направи кафета. Но по-голям успех има̀ една бъклица с папазка, донесена от едного, която без подкана преминаваше от ръка на ръка. Както се бяха наговорили „братовчедите“, разговорът бе подет от Руско: „Аз ги знам от ей таквиз — бе рекъл той, — че и слабостите им знам, невям по̀ ще съумея с думи да ги спипам за пъпа…“ Така и направиха. Руско заговори за теглото на роба, за тиранията, за идеите за свобода, които идат от просветена Европа и тъй нататък, а в това време Стефан седеше по-настрана, преструваше се, че сърба кафето си и наблюдаваше. Същински революционен интерес съзря само у двама (знаеше ги вече по име: Вендю Цонков и Симеон поп Тодоров), останалите слушаха така, както биха слушали да речем за пътуване на Руско Жейнов по Австрия или Русия. „Ще излезе, че братовчедът е прав — помисли Стефан. — Само двоица са запалени и те не са от чорбаджийско коляно. Единият е потомък на стар революционер, който в олтара на църквата си е бил посветен в делото от самия Левски, вторият е фукара и терзийски калфа, който вероятно още десет-петнайсет години ще боде с иглата, дорде му опашат майсторската престилка…“ Още търкаляше тези думи в главата си, когато една подробност го порази: изключи ли се Руско, който — както целият род на Литашите — имаше коса като гарваново крило, всички останали без изключение бяха все подчертано руси хора303. После се ядоса сам на себе си: на̀, също и той се беше поддал на общата вялост и равнодушие — до него се говореше за бунт и война, пък той взел да гледа цвета на хорските коси…
Беше се опомнил точно навреме — едва откъсна вниманието си от косите на жеравненци и Руско го прикани да прочете прокламацията на Втори революционен окръг, съчинена от апостола Драгостинов. Стефан извади от тайния си джоб прокламацията, изглади листовете на коляното си и, като се стараеше да вложи в гласа си всичкия плам, на който беше способен, зачете:
— „Братя българи! Пълномощниците от страна на Българския Революционен Централен комитет, които ще ви се представят, да ги приемете като братя и да им спомогните за разпространение на бързото пропагандиране и приготовяние за въстанието, за което пратените пълномощници ще ви дадат наставления как да работите. Затова побързайте да се приготвите за всеобщо българско въстание, което скоро ще се прогласи по цялото ни Отечество и на което е наближил определений ден…“
Той продължи по същия начин до последното „Напред! И Бог да ни е на помощ.“ И с тържествуващ вид показа печата с лъва, който се кипреше най-отдолу. Огледа се. Беше очаквал, че след огнения призив на БеРеЦеКа и на Иларион Драгостинов всички ще скокнат на крака и ще пожелаят още тази нощ да се въоръжат и с „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…“ да се отправят към Куш-бунар или към Агликина поляна. А то какво се оказа? Вярно, в три чифта очи — Русковите, Симеоновите и Вендювите — имаше разпаленост, но другите не проявяваха повече интерес, отколкото ако бяха присъствували на разиграването на мечка.
Възцари се тишина, която на Стефан се стори безкрайна. После един от чорбаджийските синове в алафранга костюм от тъмносиво сукно и със златен ланец през карираната жилетка подхвърли почти равнодушно, като се обръщаше към Руско:
— Кой е негова милост, който ни приканва на оръжие?
303
Автентично. Остро наблюдателният Константин Иречек (Княжество България, ч. ІІ. Пловдив, 1899) изрично пише за жеравненци: „Тукашните българи, добросърдечни и откровени без изтънченост, са хубави, високи и русокоси, с редки изключения чернокоси.“.