— Трябва да не са чули за мене — изломоти Стоил с глас, който наподобяваше стържене на пила.
— От какво съдиш? — стрелна го с очи над светлината на свещта Бял Димитър. — От какво съдиш, та си чак толкоз сигурен?
— От две неща. Името ми те знаят от години и не можеше да не им се изплъзне из езика. И друго — ако знаеше, че ще съм насреща му, този Али Байрактар нямаше да приказва така за четата, сякаш има да лови яребици.
— Бих рекъл, че не стягат примка и за мене — обади се Георги Тихов. — Защо им е примка, когато аз все още ходя свободно из града, пък ако е да вържем бас, може и в конака да вляза?
Никой не го издума, но изводът се разбра от само себе си. Разбра го и Иларион Драгостинов.
— Ще ми е жал, ако наистина ме спипат и ми метнат въжето на врата — каза той спокойно, а от светлите му очи заизтича странна светлина — по-скоро блага, отколкото решителна. — Зная още от Гюргево, че тук, в Сливен и Сливенско, съм си определил среща не със славата, а със смъртта. И съм се примирил с нея. Но ще ми е жал, братя, ако си отида така мърцина и напразно. Винаги съм мечтал да се срещна в Балкана гърди в гърди с тирана и поне едного да положа мъртъв, пък тогава нека да се представя пред Всевишния. „Изпълних дълга си на Земята“, тъй исках да му река в часа на Страшния съд. А то…
Разбраха го и тъгата му се предаде и на другите. Сетне един от младите — Стефан Серткостов — ги прикани да не се отдават на тъга, преди още злощастието да ги е сполетяло, ами да помислят как да се възползуват от неоценимата услуга, сторена им от миралай Хюсеин бей.
— Моята е ясна — каза веднага Стоил, сякаш от цели седмици бе премислял задачата. — Ще се присъединя към четата в Стара планина. Пък тогаз даже ще направя молебен Али Байрактар наистина да излезе да си премерим силите…
— Ясна е и моята — последва го и Георги Тихов. — В града вече имаме достатъчно пропагандисти и колелото е завъртяно — куршуми се леят, униформи се шият, скроени са и чантите за войниците, а лъвовете за калпаците им комай са готови. Имаме и апостоли в Балкана — Дели Ради в Нейково, поп Янко в Котел, Стефан Боянов в Жеравна… Аз ще поема грижата за онуй, което още изостава — селата в равнината. Имам тезкере, не съм под подозрение — нека вярваме, че с помощта на Бога ще се справя.
(Казаха го и го изпълниха. Георги Тихов наистина кръстоса всички села от Кортен на юг до Твърдица на север, като основа комитети там, където още нямаше, а съживи, постегна и даде напътствия на онези — в Терзобас например, — които съществуваха. Така си спечели прякор, който задълго му остана — „селският апостол“313 — и с който той самият тайничко се гордееше. А на 19 април314 Стоил бе изведен тайно през Кишленските лозя и в Аблановската кория се срещна с четата, която отколе го очакваше; мина се без избор и назначения — Стоил чисто и просто пое войводството и никой не му оспори мястото и длъжността на главатар.)
Бял Димитър се почеса без нужда по плешивия лоб.
— Мисля си, господин Иларионе — каза загрижено, — че невям и ти трябва да поемеш към Куш-бунар със Стоила. При новосложилото се положение друга сигурност за тебе не виждам, пък и…
— Не! — прекъсна го рязко главният апостол. — Аз съм проводен тук не да треперя за сигурността си, а от самото сърце на Втори революционен окръг да ръководя подготовката за всеобщото въстание.
— Но онзи подъл издайник, за когото е приказвал Мустафа ага — рече след кратко смълчаване касиеринът на комитета Петър Каракостов, — може да е някой измежду нас тука! И ти, господине, още утре сабахлен да ръководиш не комитета, а въшките на хапуса…
Очевидно опираха до безизходица. Наличието на предател в самите редове на комитета — объркваше всички планове, кроежи и уж добри идеи.
— Струва ми се, че мога да предложа нещо за укриването на господина Драгостинова — обади се най-сетне Андон Кутев. — Ще потърся съвета на човек, врял и кипял в тези работи още от времето на Кара Танас и Индже Стоян — дядо ми Бяно Абаджи. Не, не, няма да го скрия у дядо. Но за тайника, който дядо избере, ще знаем само той и аз. И ако (куршум на дявола в ушите) се случи властта да бастиса укритието, вам ще е ясно кому следва да отмъстите с драм олово в главата.
Не измислиха нищо по-умно и така предложението на Андон се прие.
За да не скита много нагоре-надолу из Сливен, Андон остана да пренощува у Ненови, а още на разсъмване отведе Иларион Драгостинов у дядо си. За щастие Бяно Абаджи беше още в града, не бе поел нагоре към долапа на Барите — от времето, когато домът му бе пълен с челяд, нему бе останал навик като слезе за Великден от долапа, да остава тук до Томина неделя
314
Още веднъж предупреждаваме читателя, че тук и във всички бурни събития до края на книгата датите са посочени по стар стил. Ако някой има желание да следи събитията по нов стил, трябва да прибавя по 13 дни към посочените от нас дати.